Том Клэнси - Дълг на честта

— От естествена смърт ли?

— Свръхдоза наркотици, вероятно инжектирани от другиго. Разполагат със снимки. Трябва да ги получим до тридесет и шест часа. Нашите момчета са се измъкнали точно навреме. Японската полиция се е появила доста бързо.

— Чакай малко. Да повторим. Ти твърдиш, че е убийство?

— Да, господин президент, така смятат хората ни.

— Имат ли достатъчно знания, за да направят такова заключение?

Райън зае мястото си и реши, че се налага да разясни.

— Да, сър, старшият ни служител знае някои неща по въпроса.

— Хубава формулировка — отбеляза сухо Дърлинг. — Не ми трябва да зная повече по случая, нали?

— Не, сър, засега няма причина.

— Гото ли е бил?

— Вероятно някой от хората му. Всъщност най-добрият показател ще бъде изявлението на полицията им. Ако нещо от онова, което ни кажат, е в разрез с това, което научихме от нашите хора, ще разберем, че някой е изкривил информацията. А хората, способни да уредят промени в полицейските доклади, не са толкова много. — Джак замълча за миг. — Сър, получих и друга, независима преценка за характера му. — Той се зае да повтори разказа на Крис Хънтър.

— Искаш да ми кажеш, че вярваш, че е поръчал убийството на това младо момиче и ще използва полицията си, за да го покрие? И вече си знаел, че обича такива неща? — Дърлинг почервеня. — Ти искаше да протегна на този мръсник маслиново клонче, а? Какво, по дяволите, ти става?

Джак си пое дълбоко въздух.

— Е, добре, господин президент, търсех си го. Въпросът е какво да правим сега?

Изражението на Дърлинг се промени.

— Не си го заслужил, извинявай.

— Наистина го заслужавам, господин Президент. Можех да наредя на Мери Пат да я измъкне преди известно време… ала не го направих — призна си Райън мрачно. — Не предвидих, че ще стане така.

— Никога не успяваме да предвидим нещата, Джак. А сега какво?

— Не можем да уведомим аташето ни в посолството, защото все още „не знаем“ за това, обаче смятам да подготвим ФБР, за да провери случая, след като ни информират официално. Мога да се обадя на Дан Мъри.

— Щатния наемник на Шоу ли?

Райън кимна.

— С Дан се знаем отдавна. Колкото до политическата страна, не съм сигурен. Току-що получихме текста на телевизионната му реч. Преди да го прочетете, трябва да знаете с какъв човек си имаме работа.

— Кажи ми, колко такива прости копелета управляват държави?

— Знаете го по-добре от мен, сър. — Той се замисли за момент. — Това не е съвсем лошо. Такива хора са слаби, господин президент. Обективно погледнато, страхливци. Ако трябва да имате врагове, по-добре е те да имат слабости.

„Той може да направи официално посещение — помисли си Дърлинг. — Може би ще се наложи да го настаним в «Блеър хаус», от другата страна на улицата. Ще дадем официална вечеря: ще влезем в Източния кабинет, ще изнесем красиви речи, ще вдигаме тостове и ще се здрависваме, сякаш сме първи приятелчета. По дяволите всичко това!“ Той взе папката с речта на Гото и й хвърли бегъл поглед.

— Този кучи син! „Америка ще трябва да разбере“, дрън-дрън!

— Гневът, господин президент, не е ефикасен начин за решаване на проблемите.

— Прав си — призна Дърлинг. Той помълча известно време, сетне се усмихна някак накриво. — Доколкото си спомням, ти си този, който се пали лесно.

Райън кимна.

— Да, сър, приписват ми такива неща.

— Е, това прави два големи проблема, с които трябва да се заемем след връщането си от Москва.

— Три, господин президент. Трябва да решим какво ще правим с Индия и Шри Ланка. — По изражението му разбра, че президентът си беше позволил да забрави това.

Дърлинг почти си бе позволил да забрави и друг проблем.

— Колко още ще трябва да чакам? — настоя госпожица Линдърс.

Мъри виждаше болката й дори по-ясно, отколкото я чуваше. Как да обясниш това на хората? Вече жертва на едно унизително престъпление, тя го изкара наяве и разкри душата си пред всякакви непознати. Развоят на събитията не беше забавен за никого, най-малко пък за нея. Мъри бе изкусен и опитен следовател. Знаеше как да утешава и да окуражава, как да притисне хората за информация. Той беше първият федерален агент, изслушал историята й и станал постепенно също толкова важна част от екипа, грижещ се за душевното й здраве, колкото доктор Голдън. След това бяха дошли други двама агенти, мъж и жена, които бяха по-тесни специалисти по такива случаи. След тях се появиха двама отделни психиатри, чиито кръстосани разпити неизбежно бяха донякъде враждебни, за да установят окончателно, че разказът й е верен до най-малката подробност, и същевременно да й покажат враждебността, с която щеше да се сблъска.