Том Клэнси - Дълг на честта

— Тогава не го разбирах. Както и да е — Дърлинг вдигна ръце, за да се протегне. — Когато гласувахме миналото лято, аз и Боб обсъдихме някои неща. Той те препоръча за този пост. Изненадан ли си? — попита президентът с цинична усмивка.

— Много — призна си тихо той. Арни ван Дам така и не му разказа тази история. Чудеше се защо.

— Той рече, че когато лайното се размирише, ти си адски здравомислещо копеле. Каза също, че през останалото време си своеволен, нахакан кучи син. Добре преценява характерите този Боб. — Дърлинг го остави да осмисли думите му за секунда. — Ти си човек, на когото може да се разчита в бурята, Джак. Направи услуга и на двама ни и запомни, че дотук бяха действията ти без моето одобрение. Пак си се сдърпал с Брет, нали?

— Да, сър. — Главата му клюмна като на ученик. — Съвсем малко.

— Не прекалявай. Той е моят държавен секретар.

— Разбирам, сър.

— Всичко ли е готово за Москва?

— Кати наистина го чака с нетърпение — отговори Райън, доволен от променянето на темата, и забеляза, че Дърлинг наистина се справи много добре с него.

— Ще бъде хубаво да я видя отново. Ан наистина я харесва. Нещо друго?

— За момента не.

— Джак, благодаря за предупреждението — приключи той срещата с положителен тон.

Райън излезе през западната врата, мина покрай залата на Рузвелт и се отправи към своя кабинет. Забеляза, че Ед Килти отново е в стаята си и работи. Запита се кога ще се разчуе новината и осъзна, че президентът, макар и доволен от днешните събития, все още не бе се отървал от висящия над главата му скандал. „Пак този меч“ — помисли си Джак. Този път се приближи доста до ръба, а задачата му беше да улесни работата на президента, не да я утежнява. В крайна сметка ставаше дума за нещо повече от чуждестранни бъркотии… и политика; нещо, което се опитваше да държи на разстояние от години, сега бе напълно реално.

„Фаулър ли? По дяволите!“

Знаеха, че ще е безопасно да го направят по това време. Тази вечер Гото щеше да държи реч (телевизионното му кръщение като премиер) и каквото и да кажеше, то бе гаранция, че няма да е с младата си любовница през нощта. Може би нощната мисия щеше да е в интересен и поучителен контраст с онова, което политикът имаше да каже, един вид довод от страна на Америка. И на двамата идеята им харесваше.

Джон Кларк и Динг Чавес свърнаха в пряката в най-подходящото време и погледнаха оттатък пренаселената улица към невзрачното здание. Джон си помисли, че винаги изглеждат така. Може би някой ден някой щеше да се досети, че една крещяща фасада или административна висока сграда бяха всъщност по-добра маскировка, а може би нямаше. По-скоро скуката го измъчваше отново. Един мъж излезе и свали слънчевите си очила с лявата ръка. Приглади коса, като прокара два пъти лявата ръка по тила си, после се отдалечи. Досега Номури така и не беше установил местоположението на стаята на Ким Нортън. Да се приближава толкова бе риск, но заповедите бяха да поеме рисковете и сега, след като даде сигнала, той се отправи към мястото, където беше оставил колата си. Кларк забеляза, че след десет секунди Номури се изгуби сред тълпата по тротоара. Той можеше да го направи. Имаше нужната височина и вид. Динг също. С размерите си, лъскавата черна коса и тена си, от разстояние Чавес можеше почти да се смеси с останалите тук. Прическата, която наложи на партньора си, помагаше още повече. Погледнат отзад, той бе поредният пешеходец. „От това има полза“ — каза си Кларк, който все повече чувстваше, че бие на очи, особено в такъв момент.

— Време е за представление — прошепна Динг. Двамата пресякоха улицата възможно най-дискретно.

Кларк беше облечен като бизнесмен, ала рядко се бе чувствал по-гол. И той, и Динг нямаха дори сгъваемо джобно ножче. Въпреки че добре владееха боя с голи ръце, и двамата имаха достатъчно опит, за да предпочитат оръжия — по-добре да държиш противниците си на разстояние.

Късметът им се усмихна. В малкото фоайе на сградата нямаше никой, който да забележи присъствието им. Качиха се по стълбите. Вторият етаж, в дъното, от лявата страна.

Номури си беше свършил добре работата. Коридорът бе празен. Кларк водеше и бързо измина слабо осветеното пространство. Ключалката беше проста. След като Динг застана на пост, той извади шперцовете си и я преодоля, сетне бързо отвори вратата. Вече бяха вътре, когато осъзнаха, че мисията им е пълен провал.

Кимбърли Нортън беше мъртва. Тя лежеше на използвания за легло дюшек, облечена в обикновено кимоно, което се бе подвило точно под колената и разкриваше краката й. Следсмъртна синина започваше да обхваща долната част на тялото й, тъй като гравитацията изтегляше кръвта надолу. Скоро горната част на трупа щеше да придобие пепеляв цвят, а долната щеше да е кестенява. „Смъртта е толкова жестока“ — помисли си Джон. Не й стигаше, че ти открадва живота. Отнемаше и всичката красота, притежавана някога от жертвата. Тя е била хубава… Е, в това е въпросът, нали? Джон сравни тялото със снимката: бегло приличаше на по-малката му дъщеря, Патси. Подаде фотографията на Динг. Чудеше се дали младежът ще направи същата връзка.