Том Клэнси - Дълг на честта

И заради едно такова маловажно нещо това щеше да се случи? Нагумо силно пребледня, но нямаше никакъв избор, понеже животът му зависеше от същите сили, които караха света да се върти около оста си.

Учението ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН започна в планираното време. Като повечето военни упражнения то представляваше съчетание от свободна игра и строги правила. Размерите на Тихия океан предлагаха обширно пространство и играта щеше да се състои между остров Маркъс, японско владение, и Мидуей. Идеята беше да се инсценира конфликт между американските военноморски сили и по-малка, но модерна фрегатна част в лицето на японския флот. Шансовете натежаваха застрашително срещу последния, ала не изцяло. Остров Маркъс, отбелязан на техните морски карти като Минами Торишима, за целта на учението се приемаше за континентална земна маса. В действителност атолът се състоеше от някакви си три хиляди декара и големината му едва стигаше за метеорологична станция, малка рибарска колония и само една писта, от която щяха да излетят три патрулни самолета P-3C. Те можеха да бъдат формално свалени от американски изтребители, а на следващия ден да се съживят. Търгуващите рибари, които поддържаха на острова и една станция за прибиране на сепии, кафяви водорасли и на случайни риби-меч за родните им пазари, посрещнаха радушно нарасналото оживление. Авиаторите бяха донесли каси с бира, които щяха да разменят за пресния улов — нещо, превърнало се в приятелска традиция.

Два от трите самолета „Орион“ се издигнаха преди зазоряване, като се движеха под ъгъл на север и на юг в търсене на американските самолетоносачи. Техният екипаж, знаещ за търговските проблеми между двете страни, се съсредоточи над мисията си. В крайна сметка тя не беше тайна за японския флот. Предните им бяха сторили същото нещо преди две поколения с летателните апарати „Кавазаки“ Н8К2 (предприемачът, построил тези ориони, бе същият) в търсене на мародерстващите самолетоносачи, командвани съответно от Холси и Спруанс Много от тактиките, които щяха да приложат днес, се основаваха на научените от този по-ранен конфликт уроци. Самите P-3C бяха японски модели на американски проект, започнали като турбовитлови пътнически самолети и впоследствие доразвити до солидни и мощни, макар и донякъде бавни крайбрежни патрули. Както при повечето японски военни самолети, американското в тях се изчерпваше с основния профил. Оттогава енергийните съоръжения бяха разработени и подобрени, за да увеличат номиналната скорост на орионите на триста и петдесет възла. Електрониката вътре бе изключително добра, особено сензорите за засичане на импулси от кораби и летателни апарати. Засега мисията им беше такава: да летят в големи триъгълни участъци и да се ослушват за радарни и радиосигнали, които да оповестят присъствието на американски кораби и самолети. Разузнавателна задача: открий врага. Такава бе мисията, а след обясненията в пресата и разговорите с членове на семействата им, работещи в икономическата сфера, да мислят за Америка като за враг им се удаваше доста лесно.

На борда на „Джон Стенис“ капитан Санчес наблюдаваше как „патрулът на зората“ (любим термин за всички летци-изтребители) изхвърля самолетите с автоматичния катапулт, за да сформира по-далечен боен въздушен патрул. След изтребителите „Томкет“ дойде ред на самолетите за борба с подводници „Вайкинг“ S-3, пригодени за дълъг полет, за да претърсят зоната, през която флотилията щеше да премине днес. Последни бяха изстреляни праулерите — елекронните копои за засичане и заглушаване на вражески радарни сигнали. Винаги беше вълнуващо да наблюдава от високия си пост на командния мостик. Почти колкото да се гръмне, обаче той бе шефът на авиогрупата и от него се очакваше по-скоро да командва, отколкото сега просто да поведе хората си. Ударната му част „Алфа“, състояща се от изтребители „Хорнет“, беше осеяла палубата, снабдена със сини учебни ракети за откриване на противниковата бойна част. Пилотите седяха в стаите за инструктаж и предимно четяха списания или си разменяха вицове, защото вече бяха запознати с мисията.

Адмирал Сато наблюдаваше как флагманският му кораб се откачва от „Хомана“, един от четирите танкера, поддържащи флотилията му. Капитанът на снабдителния кораб вдигна фуражката си и я размаха окуражаващо. Сато отвърна на жеста, докато танкерът завърташе руля си, за да се отдалечи от бойната група. Сега разполагаше с достатъчно гориво, за да не жали корабите си. Състезанието бе интересно: в основата си сблъскваше коварна с брутална сила (съвсем не необичайна ситуация за флота на родината му) и за тази задача той щеше да приложи традиционни японски тактики. Шестнадесетте му бойни кораба бяха разделени на три широко разредени групи: една осмица и две четворки. Подобна на плана на Ямамото за битката при Мидуей, оперативната му концепция сега бе много по-практична, защото при ръководещата се от системата за глобално разпознаване навигация координатите им бяха винаги известни, а чрез сателитните връзки можеха да си разменят послания сравнително безопасно. Американците вероятно очакваха, че той ще държи корабите близо до „родината си“, ала нямаше да го направи. Щеше да придвижи възможно най-близо бойната си част към врага, тъй като пасивната защита не беше типична за народа му — факт, който американците бяха научили и после бяха забравили. Мисълта го развесели.