Том Клэнси - Дълг на честта

Бъдещият премиер сведе поглед и отпи няколко пъти от сакето си, като толкова очевидно премерваше личните си удоволствия срещу задълженията към страната си, че изненада Ямата за пореден път… Не, всъщност не. Гото си беше Гото и те го избраха за високия пост както, и дори повече заради слабостите му, отколкото заради силните му страни.

— Хай — рече той след кратък размисъл. — Моля те да се погрижиш.

— Зная какво да направя — увери го Ямата.

Зад бюрото на Райън имаше машинка, наречена СТЛ-6. Акронимът вероятно означаваше „сигурна телефонна линия“, ала никога не си бе правил труда да научи. На около два квадратни фута стоеше добре изпипан дъбов шкаф, изработен ръчно от обитателите на някой федерален затвор. Вътре имаше пет-шест зелени платки, изпъстрени с множество чипове, чиято функция беше да шифроват и разшифроват телефонни сигнали. Наличието на този шкаф в кабинета бе един от символите на по-високия правителствен чин.

— Да — каза Джак, като посегна пак към слушалката.

— МП се обажда. Пристигна нещо интересно. САНДАЛОВО ДЪРВО. — Гласът на госпожа Фоли се различаваше ясно по дигиталната връзка. — Да ти го пусна ли по факса?

— Давай, изпрати го. — СТЛ-6 можеше да прави и това, като го постигаше с обикновен телефонен кабел, свързан с факса на Райън. — Те получиха ли известието…

— Да, получиха го.

— Добре, чакай малко… — Джак взе първата страница и я зачете. — Това е от Кларк, нали?

— Правилно. Ето защо ти го изпращам светкавично. Познаваш го не по-зле от мен.

— Гледах телевизионния репортаж. Си Ен Ен твърдят, че екипът им е бил малтретиран. — Райън дочиташе първата страница.

— Някой е ударил продуцента по главата с кутийка безалкохолно. Няма нищо сериозно, само главоболие, но за първи път там става такова нещо, поне доколкото аз и Ед си спомняме.

— По дяволите! — изруга Райън.

— Знаех си, че ще ти хареса.

— Благодаря за… предупреждението, Мери Пат.

— Радвам се да помогна. — Връзката прекъсна.

Райън не бързаше. Знаеше, че невъздържаността му е винаги най-големият му враг Реши да отдели няколко минути, за да излезе до най-близкия охладител за вода, който бе пъхнат в кабинета на секретарката му. Беше чувал, че мястото около Държавния департамент някога е било хубаво мочурище, преди някакъв идиот да реши да го пресуши. Колко жалко, че тогава еколозите от клуба „Сиера“ не ги е имало, за да изстрелят едно изявление срещу злоупотребата с околната среда. Толкова ги биваше да осуетяват нещата, без много да ги е грижа дали онова, което прекъсват, е полезно или не, че от време на време допринасяха за общественото благо. „Ама не и този път“ — каза си Райън, докато сядаше пак на мястото си. Сетне вдигна слушалката на СТЛ-6 и натисна бутона за автоматично набиране на Държавния департамент.

— Добро утро, господин държавен секретар — поздрави любезно съветникът по националната сигурност. — Каква е историята с демонстрацията пред токийското посолство вчера?

— Сигурен съм, че и вие сте го видели по Си Ен Ен — отвърна Хансън, сякаш функциите на едно американско посолство не бяха да предоставя по-добра информация от тази, която всеки гражданин може да получи, хапвайки си овесени ядки.

— Да, действително го гледах, но все пак бих искал да чуя мнението на някой от легацията, като например на пълномощния министър или дори на посланика. — Сега Райън позволи на част от раздразнението си да излезе наяве. Посланикът Чък Уайтинг беше наскоро назначено политическо лице, бивш сенатор, станал по-късно вашингтонски адвокат и всъщност представял някои японски бизнесинтереси, който обаче бе човек с опит, познаващ Япония и нейната култура.

— Уолт реши да задържи хората си вътре. Не искаше да провокира никого. Няма да хвърля вината върху него.

— Може и да е така, но държа в ръката си доклад на очевидец, опитен агент, който…

— И аз го получих, Райън. Струва ми се панически. Кой е човекът?

— Както казах, агент с опит.

— Ъъъ, виждам, че познава Иран. — Райън чуваше шумоленето на хартията. — Следователно е шпионин. Сигурно това е украсило малко начина му на мислене. Какъв опит има с Япония?

— Не е много, обаче…

— Ето, виждате ли. Паникьор, както казах. Все пак искате да проуча нещата отблизо, нали?

— Да, господин министър.

— Добре, ще се обадя на Уолт. Нещо друго? Аз също се подготвям за Москва.

— Моля ви, нека нагорещим малко почвата под краката им.