Том Клэнси - Дълг на честта

— Разбрах те, Райън. Ще се погрижа да бъдат уведомени. Не забравяйте, че там вече е нощ.

— Добре. — Той затвори слушалката и изруга. „Не бива да будим посланика!“ Имаше няколко възможности. Както винаги, избра най-пряката. Вдигна телефона на бюрото си и натисна копчето за личния секретар на президента.

— Трябва да поговоря с шефа.

— След тридесет минути?

— Чудесно, благодаря ви.

Отлагането беше обяснено с церемония в Източната зала, която фигурираше и в дневната програма на Райън, но той бе забравил за нея. Събитието беше прекалено голямо за Овалния кабинет, който остана за секретарския състав. Десет телевизионни камери и цели стотина журналисти наблюдаваха как Роджър Дърлинг слага подписа си под Реформения търговски декрет. Естеството на закона изискваше множество писалки, по една за всяка буква от наименованието му, поради което подписването се превърна в обстоен и безразборен процес. Първата, естествено, получи Ал Трент, изготвил законопроекта. Следващите бяха раздадени на председателите на комисии от двете камари и Сената, а също и на подбрано малцинство членове, без които законопроектът не би могъл да мине така бързо през Конгреса. Последваха обичайните аплодисменти и ръкостискания и в американския кодекс беше включена нова клауза, с обяснителна забележка. Реформеният търговски декрет вече бе държавен закон.

Един от телевизионните екипи беше на Ен Ейч Кей. Израженията им бяха печални. Сега щяха да отидат до Министерството на търговията, за да интервюират юридическия екип, анализиращ японските закони и процедури за бързото им копиране. Щеше да бъде необичайно назидателно преживяване за чуждите журналисти.

Подобно на повечето висши държавни служители, Крис Кук разполагаше с телевизор в кабинета си. Той изгледа подписването по канала „Си-Спан“ и с него видя отлагането за неопределено време на своето влизане в „частния“ сектор. Безпокоеше го приемането на парични суми отвън, докато продължаваше да е федерален служител. Те отиваха в секретна банкова сметка, но това бе незаконно, нали? Всъщност той не смяташе да нарушава закона. Приятелските отношения между Америка и Япония бяха важни за него. Сега те се разваляха и ако не можеха да бъдат заздравени бързо, кариерата му щеше да навлезе в застой и на практика да приключи въпреки големите надежди, които даваше години наред. А той се нуждаеше от парите. За тази вечер имаше уговорена вечеря със Сейджи. „Трябва да обсъдим някои начини за оправяне на нещата“ — каза си помощникът на заместник държавния секретар и поднови работата си.

На авеню „Масачузетс“ Сейджи Нагумо гледаше същата телевизионна програма и се чувстваше също толкова нещастен. Помисли си, че вече никога и нищо няма да е същото. Може би новото правителство… Не, Гото беше един глупав демагог. Неговото позьорство и шумните му заплахи само щяха да влошат нещата. Действията, които трябваше да се предприемат, бяха… Какви?

За пръв път в кариерата си Нагумо нямаше представа. Дипломацията се провали. Лобистите също. Дори шпионажът, ако можеше да се нарече така, се провали. Шпионаж? Този ли бе подходящият термин? Призна си, че технически погледнато, беше така. Сега той плащаше за информация на Кук и на други. Е, поне инвестицията беше добра, поне успя да предупреди правителството си, поне външното министерство знаеше, че е направил всичко във възможностите на един човек, че даже и повече. И щеше да продължи с опитите си чрез Кук да повлияе на начина, по който американците тълкуваха японското законодателство. Но американците си имаха определение за това: да пренареждаш столовете на палубата на „Титаник“.

Размислите само влошиха положението и скоро онова, което изпитваше, можеше да се определи единствено като терзание. Сънародниците му щяха да бъдат наказани от Америка и света. И всичко заради една пътна катастрофа, убила шест незначителни човека. Истинска лудост.

Лудост или не, така бе устроен светът. Един куриер влезе в кабинета и му предаде запечатан плик, за който Нагумо трябваше да се разпише. Преди да го отвори, изчака вратата да се затвори отново.

Първата страница говореше немалко. Пратката бе поверителна. Дори посланикът никога нямаше да научи какво четеше той в момента. Инструкциите на следващите две страници накараха ръцете му да се разтреперят.

Нагумо си припомни учената история. Франц Фердинанд, 28 юни 1914 година, в прокълнатия град Сараево — една кръгла нула, толкова нищожен човек, че нито една важна личност не си бе направила труда да присъства на погребението, ала убийството му се оказало онова „дяволски глупаво нещо“, започнало първата война, която щеше да обхване земното кълбо. В случая незначителните хора бяха един полицай и няколко жени.