Том Клэнси - Дълг на честта

Хотелът им естествено не беше особено добър. Макар да се грижеше за чуждестранни посетители, управата съзнаваше, че не всички гайджин са заможни. Стаите бяха малки, коридорите тесни, таваните ниски, а закуската, състояща се от чаша сок, чаша кафе и един кроасан, струваше само петдесет долара вместо към сто, колкото взимаха другаде. Както бе лафът в американското правителство, Кларк и Чавес „живееха на гърба на икономиката“, скромно, както подобаваше на руснаци. Не беше кой знае какво изпитание. Колкото и пренаселена и напрегната да бе Япония, тук все пак се чувстваха много по-удобно, отколкото в Африка, и храната, била тя и странна, беше достатъчно екзотична и интересна, за да продължава още да е новост. Динг можеше да се цупи за хамбургер, но поръчването на такова нещо дори на руски би провалило прикритието. Като се върнаха след богатия на събития ден, Кларк пъхна ключа в ключалката на вратата и завъртя топката. Даже не се спря, когато напипа и махна малкото парче тиксо от вътрешната й страна. Просто го вдигна, за да го покаже на Динг, сетне се отправи към тоалетната, хвърли го и пусна водата.

Чавес огледа стаята, като се чудеше дали има подслушватели и дали тези шпионски игрички са чак толкова хубави. Определено изглеждаше страшно мистериозно. Парче тиксо върху топката на вратата. Някой искаше да се срещнат. Номури. Не можеше да е друг. Каза си, че на предната линия действаха хитро. Който и да бе оставил знака, само е минал по коридора и ръката му сигурно просто е докоснала топката: жест, който даже внимателен наблюдател би могъл да пропусне. Е, поне такава беше идеята.

— Ще изляза да пийна — заяви „Клерк“ на руски. „Ще видя какво става.“

— Ваня, прекаляваш с това. — „Чудесно.“ При всички положения такава бе редовната му практика.

— Какъв руснак си ти? — каза Кларк за пред микрофоните, ако имаше такива, и излезе.

„Как, по дяволите, се очаква да уча?“ — запита се Чавес. Беше принуден да остави книгите си в Корея — всичките бяха на английски, разбира се. Не можеше да си нахвърля бележки или да преговори някои неща. „Ако се наложи да губя време за магистърската си степен — помисли си Динг, — ще поискам от ЦРУ да ми възстанови парите за пропуснатите курсове.“

Барът, намиращ се през една пряка, беше напълно подходящ. Помещението бе тъмно. Сепаретата бяха малки и отделени чрез солидни прегради, а огледалото зад наредените бутилки с алкохол улесняваше контрашпионажа. Още по-хубаво беше, че почти всички столове на бара бяха заети, което го застави да си потърси друго място с израз на престорено разочарование. Кларк продължи да върви чак до дъното. Номури го чакаше.

— Поемаме рискове, а? — надвика Джон музиката. Дойде една сервитьорка и той си поръча чиста водка, като уточни да е местна, за да спести пари.

— Заповеди от дома — отвърна му Номури. Той стана и не каза нито дума повече, очевидно оскърбен, че един гайджин е седнал при него, без първо да поиска разрешение, и напусна, без дори да се поклони учтиво.

Преди да пристигне питието, Кларк бръкна под масата и откри пакет, закрепен с тиксо. След секунда той се озова в скута му и скоро щеше да намери пътя към задната част на панталоните му, под колана. Джон винаги купуваше за работа дрехи съд свободна кройка, за което руската дегазация помагаше още повече, а широките му рамена предоставяха голямо място за криене на неща. „Още една причина да поддържам форма“ — помисли си.

Водката дойде и той не бързаше да я погълне, като поглеждаше в огледалото на бара и търсеше в отраженията лица, които паметта му да разпознае. Тази рутинна процедура бе безкрайна, ала колкото и досадна да беше, горчивият опит го научи да не я пренебрегва. Погледна на два пъти дискретно часовника си, сетне още веднъж, непосредствено преди да стане и остави пари, точно колкото да си плати питието. Руснаците не се славеха с големи бакшиши.

Улицата беше натоварена дори в този късен час. През изминалата седмица Кларк наложи като практика рутинната чашка преди сън, а през вечер обикаляше местните магазини. Тази вечер първо си набеляза една книжарница с дълги, несиметрични рафтове. Японците бяха образован народ. В магазина винаги имаше хора. Той се порови, избра си един брой на „Иконъмист“, после се помота още безцелно в дъното, където забеляза няколко мъже, разглеждащи етажерките е цинични комикси. По-висок от тях, Кларк застана точно зад двама-трима, близко, но не прекалено, и държеше ръце пред себе си, скрит от гърбовете им. След пет-шест минути си проправи път към входа и плати списанието, което продавачът любезно прибра в плик. Следващата му спирка бе магазин за електроника, където разгледа няколко уредби с компактдискове. Този път той се блъсна в двама души, и двата пъти учтиво ги помоли за извинение — фраза, която си направи труда да научи първа в Монтерей. След това излезе обратно на улицата и тръгна към хотела си, като се чудеше колко от последните петнадесет минути бяха чиста загуба на време. „Николко — каза си. — Нито дори секунда.“