Том Клэнси - Дълг на честта

— Стават нервни — отбеляза тихо Чавес на руски, докато преценяваше израженията.

Кларк го усещаше по стойката им, докато Гото говореше. Хвана само отделни думи, може би и една-две фрази, най-вече безсмислените неща, характерни за всички езици, риторичните средства, които един политик използва, за да изрази покорност и уважение към публиката си. Първият одобрителен рев на тълпата дойде като изненада; зрителите бяха толкова плътно скупчени, че трябваше да се ръгат един друг, за да ръкопляскат. Прехвърли вниманието си върху Гото. Беше прекалено далеч. Кларк бръкна в голямата чанта на Динг, избра си фотоапарат и му постави мощен обектив, за да проучи по-добре лицето на говорещия, който прие одобрението, изчака аплодисментите да стихнат и продължи.

„Добре обработваме тълпата, а?“

Кларк забеляза, че той се опитваше да го скрие, но бе политик и макар политиците да притежаваха добри актьорски качества, те се подхранваха от аудиторията си с по-голяма стръв дори от онези, които изкарваха прехраната си пред камерите. Ръкомаханията му се засилиха, гласът му също.

„Тук има едва десет-петнадесет хиляди души. Това е тест, нали? Той провежда експеримент.“ Кларк никога не се бе чувствал толкова като чужденец. В огромна част от света чертите му бяха нормални, невзрачни, виждаха го и го забравяха. В Иран, в Съветския съюз, в Берлин той можеше да се смеси с останалите. Не и тук. Не и сега. По-лошото беше, че не схващаше положението, поне не изцяло, а това го тревожеше.

Гласът на Гото се извиси. За първи път юмрукът му се стовари върху подиума и множеството му отвърна с рев. Речта му се ускори. Тълпата се движеше отвън навътре и Кларк не пропусна, че очите на говорещия го забелязаха и го приветстваха. Сега той не се усмихваше, ала погледът му шареше из морето от лица, наляво-надясно, от време на време се спираше в определена точка, като вероятно отделяше внимание на някоя личност, търсеше реакциите й, след което продължаваше нататък, за да види дали оказва еднакво въздействие на всички. Трябваше да е доволен от онова, което виждаше. В гласа му вече имаше увереност. Бяха негови, до един. Като коригираше темпото си на говорене, той виждаше как дишането им се променя, как очите им се разширяват. Кларк свали фотоапарата, за да огледа тълпата, и забеляза колективните движения, реакциите на думите на оратора.

„Играе си с тях.“

Джон вдигна пак апарата пред очите си, използвайки го като оптичен мерник. Нагласи на фокус костюмираните шефове по краищата. Сега лицата им бяха различни, вече не ги интересуваха толкова задълженията им, колкото речта. Той отново прокле недостатъчните си езикови умения, без да осъзнава добре, че това, което вижда, е дори по-важно от онова, което би могъл да разбере. Следващото откликване на множеството не бе просто шумно. Беше гневно. Лицата бяха… озарени. Гото вече ги бе завладял и ги водеше все по-надолу и по-надолу по избрания от него път.

Джон потупа партньора си по рамото.

— Да се изтегляме.

— Защо?

— Защото тук става опасно — отвърна Кларк и си спечели любопитен поглед.

— Нан джа 30 30 Какво има? (яп.). — Б.пр. ? — подхвърли Чавес на японски и се усмихна иззад фотоапарата си.

— Обърни се и погледни ченгетата — нареди му „Клерк“.

Динг го направи и загря моментално. Местните полицаи както обикновено впечатляваха с поведението си. Вероятно някога от воините самураи е лъхала същата увереност. Макар да се държаха вежливо и професионално, обикновено в походката им се усещаше скрита самомнителност. Те наистина бяха законът тук и го знаеха. Униформите им бяха не по-малко безупречно чисти и изгладени от тези на пехотинците към някое посолство, а пистолетите, висящи на военните им колани, бяха просто служебен символ, който никога не се налагаше да използват. Сега обаче тези корави ченгета изглеждаха нервни. Пристъпваха от крак на крак, разменяха погледи. Ръцете им се търкаха в сините панталони, за да изтрият потта. Те също го усещаха така ясно, че нямаше нужда от никакви думи. Някои дори слушаха задълбочено Гото, ала даже те изглеждаха притеснени. Каквото и да ставаше, щом то разбунваше хората, които обикновено не нарушаваха реда по тези улици, значи беше достатъчно сериозно.

— Върви след мен. — Кларк проучи района и избра фасадата на един магазин. Оказа се малък шивашки дюкян. Агентите на ЦРУ застанаха в близост до входа. Иначе тротоарът бе пуст. Случайните минувачи се бяха присъединили към тълпата и полицаите също се приближаваха натам, като се разгръщаха на равни интервали в син строй. Двамата американци бяха на практика сами, заобиколени от празно пространство — една изключително необичайна ситуация.