Том Клэнси - Дълг на честта

„Е, какво пък! — помисли си. — Нали съм журналист?“

— Извинете — извика Джон и докосна по рамото мъж на средна възраст.

— Да? — Човекът се обърна изненадано. Той бе издокаран, носеше тъмен костюм, а вратовръзката му беше добре втъкната под яката на бялата риза. На лицето му даже не бе изписан особен гняв, нито пък други емоции, които би могла да породи моментната атмосфера. — Кой сте вие?

— Аз съм руски журналист от информационната агенция „Интерфакс“ — обясни Кларк и показа картичката си, отпечатана на кирилица.

— О! — Мъжът се усмихна и се поклони учтиво. Кларк отвърна на жеста както трябва и си спечели одобрителен поглед за добрите си маниери.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се. — Човекът почти изпита облекчение, че може да спре да вика. След няколко въпроса се установи, че е тридесет и седем годишен, женен и с едно дете, чиновник в автомобилна компания, понастоящем без работа и силно обезпокоен от сегашните действия на Америка… без ни най-малко да е недоволен от Русия.

„Той е объркан от положението“ — каза си Джон и му благодари за изказаното мнение.

— За какво беше всичко това? — попита тихо Чавес иззад фотоапарата си.

— Руский — сряза го „Клерк“.

— Да, товарищ.

— Следвай ме — добави „Иван Сергеевич“ и се вля в тълпата. Помисли си, че има още нещо нередно, което той не схваща съвсем. След като измина десет метра през тълпата, му стана ясно. Хората по периферията упражняваха контрол. Вътрешността бе съставена от фабрични работници с по-обикновено облекло, които имаха по-малко достойнство за губене. Тук настроението беше друго. Отправените му погледи бяха по-гневни и въпреки че всички ставаха по-вежливи, когато той се представяше като неамериканец, подозрението бе осезаемо и отговорите, когато получаваше такива, бяха по-необмислени от дадените му преди това.

В нужния момент хората тръгнаха, водени от по-висшестоящите лидери и надзиравани от полицията, към друго място, където имаше подготвена сцена. Ето къде нещата се промениха.

Хироши Гото не бързаше, карайки ги да чакат твърде дълго дори за култура, в която търпението е напълно наложена добродетел. Той пристъпи към подиума с достойнство, като не пропусна да забележи присъствието на официалните придружаващи го лица, събрани в задната част на сцената. Телевизионните камери бяха вече готови и трябваше само да изчака тълпата да се скупчи плътно. Той обаче изчака повече: стоеше и се взираше в тях, като с бездействието си ги принуждаваше да се наблъскат по-нагъсто, а с допълнителното време просто засилваше напрежението.

Кларк вече го усещаше. Вероятно необичайността на събитието беше неизбежна. Това бяха хора с висока култура, членове на едно така подредено, сякаш неземно общество, чиито изискани обноски и щедро гостоприемство контрастираха напълно с подозрителността им спрямо чужденците. Страхът на Кларк се надигна подобно на далечен шепот, като предупреждение, че нещо се променя, макар че тренираната му наблюдателност не улавяше абсолютно нищо извън обичайните глупости, характерни за политиците по цял свят. Като човек, преминал през битки във Виетнам и през много други опасности по света, той пак беше чуждоземец на чужда земя, ала възрастта и опитът му не работеха в негова полза. Даже разгневените хора в средата на тълпата съвсем не бяха противни, а и, дявол го взел, да не очакваше някой да се радва, когато е бил уволнен? Значи нямаше нищо страшно… Или?

Шепотът обаче се усили, докато Гото отпиваше водата си на глътки и продължаваше да ги кара да чакат, махаше с ръце, за да привлече по-близо публиката си, въпреки че този район от парка вече гъмжеше от хора. Джон се питаше колко ли са. Десет хиляди? Петнадесет? Сега тълпата замлъкна сама и не се чуваше почти никакъв звук. Няколко погледа обясниха явлението. Тези в периферията носеха ленти на ръкавите на костюмите си… „По дяволите — изруга наум Джон, — това са всекидневните им униформи.“ Обикновените работници щяха автоматично да се подчинят на хората, облечени и държащи се като началници, и тези с лентите ги събираха по-плътно. Може би имаше и някакъв друг знак, който ги накара да млъкнат, но ако бе така, Кларк го пропусна.

Гото започна да говори тихо, с което изцяло усмири множеството. Главите автоматично се наведоха напред с няколко сантиметра, като инстинктивно се мъчеха да доловят думите му.

„По дяволите, защо нямахме повече време да научим езика!“ — помислиха си двамата агенти на ЦРУ. Кларк забеляза, че партньорът му се ориентираше, като въртеше обектива и се спираше на отделни лица.