Том Клэнси - Дълг на честта

— Можеш ли да преценяваш хората?

Агентът се засмя.

— В тази професия е най-добре да вярваш, че можеш, доктор Райън.

— Кажи ми нещо за Крис Хънтър.

— Интелигентна и корава като камък. Не лъже: беше жертва на сексуално нападение в колежа, на масов изнасилвач. Тя свиделства против онзи идиот. Бе по времето, когато адвокатите се държаха малко… свободно с жертвите на изнасилване. Нали знаете: „Вие насърчихте ли негодника?“ И тем подобни. Разви се кофти, но тя преодоля всичко и те осъдиха оня тип. Той гушна букета в затвора, явно е казал не каквото трябва на въоръжен крадец. Жалко! — заключи Робъртън сухо.

— Обърни внимание на мнението й, искаш да кажеш.

— Да, сър. От нея щеше да стане добро ченге. Зная, че е честна журналистка.

— Събрала е доста информация — промърмори Райън. Не всичката я биваше, още не беше сглобена както трябва и бе оцветена от собствения й житейски опит, ала дяволски сигурно бе, че разполагаше с източници. Джак се загледа в движещия се пейзаж и се опита да сглоби непълната мозайка.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Домът — нареди Райън, с което си спечели изненадан поглед от Робъртън. В случая „домът“ не означаваше „вкъщи“. — Не, чакай малко. — Той вдигна телефона в колата. За щастие знаеше номера наизуст.

— Ало?

— Ед? Джак Райън се обажда. Заети ли сте?

— Имаме право на почивка в неделя, Джак. „Капитаните“ играят срещу „Мечките“ днес следобед.

— Дай ми десет минути.

— Става. — Ед Фоли върна слушалката На мястото й на стената. — Райън идва — уведоми той жена си. „По дяволите!“

Неделя беше единственият ден, в който си позволяваха да поспят. Мери Пат все още бе по пеньоар и изглеждаше необикновено разчорлена. Без да продума, тя остави сутрешния вестник и тръгна към банята, за да си оправи косата. Петнадесет минути по-късно на вратата се почука.

— Работиш извънредно ли? — попита Ед от вратата. Робъртън влезе заедно с госта.

— Трябваше да бъда в една от утринните шоупрограми. — Джак погледна часовника си. — Ще участвам и в друга след двадесетина минути.

— Какво става? — Мери Пат влезе в стаята. Изглеждаше горе-долу нормално за американка в неделя сутрин.

— Бизнес, скъпа — отвърна Ед. Той поведе всички към приземната стая за развлечения.

— САНДАЛОВО ДЪРВО — рече Джак, когато стигнаха там. Тук можеше да говори спокойно. Къщата се претърсваше за микрофони всяка седмица. — Имат ли вече Кларк и Чавес нареждания да измъкнат момичето?

— Никой не ни е дал заповед — напомни му Ед Фоли. — Става дума за нещо лесно, но…

— Заповедта е дадена. Измъкнете момичето веднага.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — поинтересува се Мери Пат.

— Това не ми харесваше от самото начало. Мисля, че може би трябва да дадем малък урок на възрастния богат мераклия… и то достатъчно скоро, за да спечелим вниманието му.

— Добре — съгласи се господин Фоли. — Аз също четох вестника тази сутрин. Не говори дружелюбно, ала ние ги подредихме здравата, не мислиш ли?

— Седни, Джак — покани го Мери Пат. — Да ти направя кафе или нещо друго?

— Не, МП, благодаря. — След като седна на една захабена кушетка, той вдигна поглед. — Току-що получих малко просветление по въпроса. Нашият приятел Гото, изглежда, е странна птица.

— Има си своите чудатости — съгласи се Ед. — Не е особено буден. Щом преодолееш местния тип риторика, откриваш надуто многословие и съвсем малко идеи. Учудвам се, че му се дава възможност.

— Защо? — попита Джак. Материалите на Държавния департамент се бяха оказали типично почтителни към чуждия държавник.

— Както казах, няма опасност да спечели Нобелова награда за физика, нали разбираш? Той е „апаратчик“. Проправил си е път нагоре като останалите политикани. Сигурен съм, че пътьом е целунал нужното количество задници…

— И за да компенсира това, има някои лоши навици спрямо жените — добави МП. — Там това често се среща. Нашето момче Номури изпрати обемист доклад за нещата, които е видял. — Заместник-директорът на оперативния отдел знаеше, че причината е в младостта и липсата на опит. Толкова много агенти докладваха всичко при първата си важна мисия, сякаш пишеха книга. Това бе основно следствие от скуката.

— Тук не биха го избрали и за кучкар — подметна Ед злорадо.

„Така ли?“ — помисли си Райън, като си спомни за Едуард Килти. От друга страна, това можеше да се окаже коз, който Америка да използва пред подходящ форум и при подходящи обстоятелства. Може би при първата им среща, ако нещата тръгнеха зле, президентът Дърлинг би могъл да спомене внимателно за бившата му приятелка и за евентуалния ефект от лошите му навици върху японско-американските отношения…