Том Клэнси - Дълг на честта

— Как върви БОДИЛ?

Мери Пат се усмихна, докато прегрупираше игрите „SEGA“ на монитора в сутерена. В тази игра хлапетата нареждаха на Марио и всички останали какво да правят.

— Двама от старите членове ги няма: единият се е пенсионирал, а другият има задача отвъд океана, доколкото си спомням, в Малайзия. С останалите е установен контакт. Ако някога поискаме да…

— Добре, да помислим какво искаме да направят за нас.

— Защо? — поинтересува се МП. — Не възразявам, но защо?

— Притискаме ги прекалено много. Казах го на президента, обаче за натиска той си има политически причини и няма да спре. Това, което правим, ще нарани много лошо икономиката им, а ето че сега излиза, че новият им премиер изпитва истинска антипатия към нас. Ако решат да отвърнат на натиска, искам да зная, преди да е станало.

— Какво могат да направят? — Ед Фоли седна в любимия стол на сина си за „Нинтендо“.

— И аз не зная, ала искам да разбера. Дай ми няколко дни, за да осмисля какви са първостепенните ни задачи. Проклятие, не разполагам с толкова време! — възкликна Джак. — Трябва да се подготвя за пътуването до Москва.

— Така или иначе е нужно време да се задействат нещата. Можем да снабдим момчетата със съобщителни приспособления и други джаджи.

— Направете го — нареди Джак. — Кажете им, че наистина влизат в шпионажа.

— За това ни е нужно одобрение от президента — предупреди го Ед. Активизирането на шпионска мрежа в приятелска страна не беше незначително начинание.

— Мога да ви го уредя. — Райън бе сигурен, че Дърлинг няма да възрази. — И измъкнете момичето при първа възможност.

— Къде да я разпитаме? — запита МП. — В тази връзка, ами ако каже „не“? Не ни караш да я отвлечем, нали?

„Опа!“ — помисли си Джак.

— Не, май не е добра идея. Те знаят да действат внимателно, нали?

— Кларк знае. — Мери Пат съдеше по онова, на което той ги бе научил с мъжа й във Фермата преди толкова много години: „Където и да се намираш, там е вражеска територия.“ Беше добра аксиома за шпиони, но тя винаги се бе чудила къде я е усвоил.

Кларк си помисли, че повечето от тези хора би трябвало да са на работа… Ала същото си мислеха и те и там беше проблемът, нали? Той се бе нагледал на демонстрации, повечето от тях изразяващи недоволство от родината му. Тези в Иран бяха особено неприятни: съзнанието, че хората, мислещи „Смърт на Америка!“, държат в ръцете си американци, водеше до напълно разумен израз на загриженост за външната политика на страната му. Той беше на предната линия, част от провалилата се спасителна мисия: най-срамният момент от една твърде дълга кариера. Да бъдеш там и да видиш как всичко пропада, да се налага бързо да се изнижеш от държавата — това не бяха хубави спомени. Сегашната гледка извика отново някои от тях.

Американското посолство не приемаше нещата на сериозно. Горе-долу, без да променя обичайния ход на работата, посланикът бе свикал всичките си хора в сградата, която беше поредният пример за дизайн от типа „архитектът Франк Лойд Райт преглежда немските укрепления «Зигфрид» 29 29 Система от тежки укрепления, построени преди Втората световна война на западната граница на Германия. — Б.пр. “ и се намираше срещу хотел „Окура“. В крайна сметка бяха в цивилизована страна, нали? Местната полиция беше поставила задоволителна охрана пред оградата и колкото и гръмогласни да бяха демонстрантите, не изглеждаха да са от онези, които биха атакували свирепите наглед ченгета, наредени около зданието. Хората на улицата обаче не бяха деца, нито студенти, спестяващи си един учебен ден; удивително, медиите никога не съобщаваха, че огромна част от студентските демонстрации съвпадат с края на семестъра: един световен феномен. В основата си тук стояха тридесет и четиридесет годишни и затова напяванията не подхождаха съвсем. Израженията им бяха със забележително меки черти. „Притеснени от идването си тук, някак объркани от събитието, по-скоро наранени, отколкото гневни“ — мислеше си той, докато Чавес правеше снимки. Ала те бяха много, много беше и болката им. Искаха да хвърлят вината върху някого, върху неизбежните тях, които винаги ставаха причина за лошите неща. Тази картина не бе единствено японска, нали?

Както всичко в Япония, събитието беше с изключителна организация. Хората, вече подредени в групи с водачи, бяха пристигнали предимно с претъпканите влакове, качили се на автобуси от гарите и били свалени само на няколко преки оттук. „Кой е наел автобусите? — запита се Кларк. — Кой е отпечатал надписите?“ Подборът на думи бе грамотен, което, както бавно осъзна, беше странно. Макар и често добре обучавани на английски, японските граждани бъркаха чуждия език според очакванията, особено в лозунги. По-рано същия ден видя младеж с тениска, носеща надписа „Вдъхновявай се в рая“ — вероятно буквално представяне на нещо от японски и поредно доказателство за факта, че нито един език не може да се преведе с точност на друг. Тези надписи обаче бяха различни. Синтаксисът на всичко, което видя, бе идеален, всъщност дори по-добър от този, който можеше да се срещне на американска демонстрация. Не беше ли това интересно?