Том Клэнси - Дълг на честта

— И ти ли смяташ същото като мен? — попита Джон. Фактът, че го каза на английски, изненада Чавес.

— Той здравата ги обработва, нали? — Последва многозначителна пауза. — Прав сте, господин К. Нещата стават малко напрегнати.

Гласът на Гото излизаше ясно от високоговорителите. Сега тембърът му бе висок, почти пронизителен, и тълпата откликна, както обикновено става в такива случаи.

— Виждал ли си подобно нещо преди? — Не приличаше на мисията, която изпълняваха в Румъния.

Последва кратко кимване.

— Техеран, 1979.

— Тогава бях в пети клас.

— А аз бях изплашен до смърт — спомни си Кларк. Сега Гото размахваше ръце. Джон настрои пак фотоапарата. Мъжът в обектива изглеждаше преобразен. Не беше същият човек, започнал речта. Само преди тридесет минути той бе експериментатор. Ала вече не. Ако всичко беше започнало като опит, то той бе успешен. Заключителните парадни жестове изглеждаха стилизирани, но това трябваше да се очаква. Ръцете му се вдигнаха едновременно, като на съдия по американски футбол, обявяващ тъчдаун, обаче Кларк забеляза, че юмруците са стиснати здраво. Едно ченге на двадесет метра от тях се обърна и изгледа двамата гайджин. По лицето му се четеше безпокойство.

— Хайде да поразгледаме саката.

— Нося тридесет и шести номер — отвърна весело Чавес, докато прибираше апарата си.

Магазинът се оказа хубав и наистина имаше сака с размера на Динг. Това им послужи като добро извинение, за да се поровят. Продавачът беше внимателен и учтив и по настояване на Джон накрая партньорът му си купи официален костюм, който му ставаше толкова добре, че все едно го бяха шили за него: тъмносив, незабележим, с надценка и идентичен с тези, които толкова много чиновници носеха. Когато се показаха навън, завариха малкия парк празен. Работници разглобяваха сцената. Телевизионните екипи прибираха прожекторите си. Всичко бе нормално, като се изключи една групичка полицаи, наобиколили седналите на бордюра трима души. Те бяха американски новинарски екип и един от тях притискаше кърпичка към лицето си. Кларк реши да не се приближават. За сметка на това забеляза, че улиците не са прекалено замърсени… след което разбра и защо. Една почистваща бригада се бе захванала за работа. Всичко беше планирано идеално. Демонстрацията бе спонтанна горе-долу колкото турнира „Супер боул“, ала играта протече даже по-добре от планираното.

— Кажи ми мнението си — изкомандва Кларк, докато вървяха по връщащите се към нормален живот улици.

— Разбираш тези неща повече от мен…

— Слушай, кандидат-магистре, когато задавам скапания си въпрос, очаквам отговор.

Смъмрянето едва не закова Чавес на място не защото го обиди, а понеже го изненада. Никога досега не бе виждал партньора си объркан. Затова отговорът му беше премерен и обмислен:

— Смятам, че току-що видяхме нещо важно. Мисля, че той си играеше с тях. Миналата година в един от курсовете гледахме нацистки филм: класически пример за това как подхождат демагозите. Режисьорът беше жена и това ми напомни…

— „Триумф на волята“, Лени Рифенщал — рече Кларк. — Да, това наистина е класика. Между другото, трябва да се подстрижеш.

— Ъ?

Майор Сато знаеше, без да поглежда, че учението наистина даваше резултати. По зададена команда всичките четири изтребителя „Ийгъл“ F-15 освободиха спирачките и се стрелнаха напред по пистата в Мисава. Бяха летели повече от триста часа през последните дванадесет месеца, една трета от тях само през последните два, и сега пилотите можеха да рискуват с излитане в група, което би накарало една ескадрила за въздушни демонстрации да се чувства горда. Само дето ятото му от четири самолета не беше местната версия на „Сините ангели“. Те бяха част от Трето авиокрило. Разбира се, Сато трябваше да се съсредоточи и да следи стрелката за скоростта на проекционния екран отгоре, преди да отлепи самолета от бетона. По негово нареждане превключиха на по-висока скорост и знаеше, без да се оглежда, че следващият го изтребител е на не повече от четири метра от края на крилото му. Беше опасно да го правят така, но пък повдигаше духа. Това изпълваше наземния екип с вълнение не по-малко, отколкото впечатляваше любопитните шофьори на съседната магистрала. На триста метра над земята, с прибрани колесници и предкрилки, ускоряващ с четиристотин възла, той си позволи да обърне глава в двете посоки. Никаква опасност. Бе ясен ден, студеният въздух беше лишен от влага, а късното следобедно слънце все още огряваше наоколо. Сато виждаше на север най-южните части от Курилските острови, принадлежали някога на родината му и откраднати от руснаците в края на Втората световна война, които бяха покрити с назъбени планини подобно на Хокайдо, най-северния от японските острови… „Всичко с времето си“ — каза си майорът.