Том Клэнси - Дълг на честта

— Завой надясно — заповяда той по радиостанцията, с което зададе нов курс нула-пет-пет. Все още се издигаха, и то постепенно, за да спестят гориво за учението.

Трудно можеше да се повярва, че тази самолетна конструкция е почти на тридесет години. Ставаше въпрос обаче само за формата и за идеята. Откакто американските инженери от „Макдонъл-Дъглас“ я измислиха, бяха направени такива подобрения, че с изключение на силуета всичко бе видоизменено. Почти всички части по самолета на Сато бяха японски, даже двигателите. За електрониката да не говорим.

И в двете посоки имаше редовен трафик от самолети, почти всичките с широки стандартни корпуси, превозващи бизнесмени към и от Япония, от и към САЩ, по добре установен въздушен маршрут, проследяващ Курилския архипелаг, минаващ покрай полуостров Камчатка и сетне стигащ направо до Алеутските острови. Сато си помисли в уединението на пилотската си кабина, че ако някой се питаше за значимостта на неговата страна, можеше да намери отговора тук. Ниското слънце се отразяваше от алуминиевите опашни стабилизатори на безброй самолети и от сегашната си височина, единадесет хиляди и триста метра, той ги виждаше подредени в колона, също като коли на магистрала — жълти точици, следвани от бели пушещи дири, които се простираха в безкрая. Сетне стана време да се захваща за работа.

Формацията от четири изтребителя се раздели на две отделни двойки, вдясно и вляво от пътническия въздушен маршрут. Тренировъчната задача за тази вечер не беше сложна, но въпреки това бе от първостепенно значение. Зад тях, повече от сто и шестдесет километра на югозапад, един самолет с авиационна система за ранно предупреждаване заемаше позиция край най-североизточната точка на остров Хоншу. Беше модел Е-767. Базиран на двумоторния пътнически самолет „Боинг“ (също както американският Е-ЗА се основаваше на далеч по-старата конструкция 707), върху преработения широк корпус имаше въртяща се антена. Точно както неговият F-15J бе подобрена местна версия на американски изтребител, така и разузнавателният Е-747 представляваше силно подобрена японска интерпретация на друго американско изобретение. „Те никога няма да се научат“ — помисли си Сато, като хвърляше по един поглед към хоризонта на всеки няколко секунди, след което се обръщаше пак към предния монитор. Те бяха изобретили толкова неща, а после даваха неосъществените проекти на сънародниците му за доизкусуряване. Всъщност американците пробутваха същата игра на руснаците, като подобряваха всяко оръжие, произведено от последните, ала надменността им пречеше да приемат за възможно, че някой може да прави същото със собствените им вълшебни системи. Във въздуха нямаше друг радар като този на самолета за електронна война Е-767. Поради тази причина радарът на носа на неговия „Ийгъл“ бе изключен.

Проста като замисъл, цялата система беше убийствено сложна като изпълнение. Изтребителите трябваше да знаят точните си координати в три измерения, същото се отнасяше и за подпомагащия ги самолет със система „АУАКС“. Освен това радарните импулси на Е-767 бяха прецизно отмерени. Останалото бе чиста математика. Като знаят позицията на предавателя и собствените си координати, изтребителите „Ийгъл“ вече можеха да приемат отразените радарни сигнали и да направят диаграми на бързите импулси, сякаш данните са били произведени от собствените им бордови радари. Комбинация от съветските двустатични радари и американските въздушни радарни технологии, тази система доразвиваше още повече идеята. Тя бързо сменяше честотите, можеше да превключи веднага от дългочестотен търсещ режим на късовълнов огневи режим и на практика можеше да насочва ракети въздух-въздух, изстреляни от изтребители. Също така радарът беше достатъчно голям и мощен, за да може, както всички смятаха, да надхитри „неуловимите“ технологии.

Само за няколко минути стана ясно, че системата работеше. Четирите ракети за въздушен бой на крилата му бяха учебни, без ракетни двигатели. Търсещите глави обаче бяха истински и бордовата апаратура показваше, че ракетите следяха идващите и отиващите си пътнически самолети дори по-добре, отколкото би го сторил радарът на този „Ийгъл“. Беше първокачествен и съвсем нов военен технологичен продукт. Само преди няколко години Япония вероятно би го предложила за продан, и то почти със сигурност на Америка, понеже това чудо струваше повече от злато. Но светът се промени и на американците сигурно щеше да им се стори безсмислено да харчат пари за него. Освен това Япония не смяташе да го продава на никого. „Не и сега — помисли си Сато. — Най-малко пък сега!“