Том Клэнси - Дълг на честта

— Кажи, Джак. — Президентът отново беше в добро настроение, опиянен от подписването на нов закон, който, както се надяваше, щеше да разреши един основен за страната му проблем и скоро да направи шансовете му за преизбиране наистина розови.

Райън си помисли, че ще е жалко да провали деня му, но въпросът не бе политически, поне не от този тип.

— Може би ще искате да видите това. — Без да сяда, той му подаде факса.

— Пак ли приятелят ни Кларк? — попита Дърлинг, като се облегна в стола си и взе очилата си за четене. Налагаше се да ги използва за нормалната кореспонденция, въпреки че речите му и листовете за пред камери бяха с достатъчно голям шрифт, за да защитят президентската му суетност. След като го прочете, той каза: — Предполагам, че Държавният департамент е запознат. Какво мислят?

— Хансън го нарича паникьор. Посланикът обаче е задържал хората си вътре по време на събитието, понеже не искал да предизвика „инцидент“. Това е единственият ни доклад от очевидец, като изключим хората от телевизията.

— Още не съм прочел съдържанието на речта му. Някъде тук е. — Дърлинг направи жест към бюрото си.

— Може би не е лоша идеята да го направите. Аз току-що го прочетох.

Президентът кимна.

— И какво друго? Зная, че има още.

— Наредих също на Мери Пат да активизира БОДИЛ. — Той разясни накратко за какво става дума.

— Наистина първо трябваше да получиш разрешението ми.

— Затова съм тук, сър. Вие не знаете много за Кларк. Той не се плаши лесно. БОДИЛ включва двама човека във външното им министерство и Министерството на международната търговия и промишленост. Струва ми се, че трябва да знаем какво мислят те.

— Те не са врагове — отбеляза Дърлинг.

— Може би не — отстъпи Джак, като за първи път призна факта, че правилният отговор не е този и така накара президента да повдигне вежда. — При все това трябва да разберем, сър. Такава е препоръката ми.

— Добре, одобрявам. Друго?

— Казах й и да измъкне Кимбърли Нортън възможно най-скоро. Би трябвало да стане в следващите двадесет и четири часа.

— Изпращаме послание на Гото, така ли?

— Отчасти. По-простата версия е следната: знаем, че тя е там, а е американска гражданка и…

— И аз също имам деца. Съгласен съм и за това. Спести си благочестието за църквата, Джак — рече Дърлинг с усмивка. — Как ще протече?

— Ако се съгласи да я измъкнем, те я откарват до летището и я качват на полет за Сеул. Дават й дрехи, нов паспорт и билети за първа класа за нея и за охраната, с която ще се срещне на терминала. После се прекачва на самолет на корейските авиолинии за Ню Йорк. Регистрираме я в хотел, настаняваме я и я разпитваме. Докарваме родителите й със самолет от Сиатъл и им обясняваме, че трябва да си мълчат. Момичето сигурно ще се нуждае от сеанси с психолог… Искам да кажа, наистина ще са й нужни. Това ще й помогне да остане в сянка. ФБР ще окаже съдействие. Баща й е полицай. Ще трябва да ни подкрепи.

А така нещата се подреждаха чудесно за всички, нали?

Президентът кимна.

— И какво ще кажем после на Гото?

— Вие ще решите, господин президент. Бих препоръчал да си мълчим за момента. Нека първо разпитаме момичето. Да речем, седмица, а сетне посланикът като акт на внимание ще предприеме обичайното посещение, за да поздрави от ваше име новия водач на правителството…

— И да го попита учтиво как ще реагират сънародниците му, ако се окаже, че господин Националистът бърше с кърпичката си не само дръпнати очи. След което му протягаме маслинено клонче за мир, нали?

Джак си помисли, че Дърлинг схващаше бързо.

— Такава е препоръката ми, сър.

— Нека е съвсем мъничко — отбеляза президентът сухо.

— Засега само с една маслинка на него — прие Райън и се усмихна.

— Одобрено — рече отново Дърлинг и добави по-остро: — Ще предложиш ли и какво да бъде маслиненото клонче?

— Не, сър. Много далеч ли отидох? — попита Джак, като осъзна колко е прекалил.

Президентът почти се извини, че се е троснал на съветника си по националната сигурност:

— Знаеш ли, Боб беше прав за теб.

— Моля?

— Боб Фаулър — уточни той и му посочи един стол. — Ти здравата ме нахока, когато те повиках първия път.

— Сър, тогава бях съсипан, не помните ли? — Джак помнеше. Кошмарите още не бяха престанали. Виждаше се как седи в Националния военен команден център и казва на хората какво трябва да сторят, ала в кошмара те не можеха да го видят или чуят, докато съобщението идваше постоянно по пряката телефонна междуправителствена връзка и приближаваше все повече родината му към войната, която всъщност той може би предотврати. Цялата история никога не излезе в свободните средства за информация. Все едно. Всички, които бяха там, знаеха.