Том Клэнси - Дълг на честта

— Тя е.

— Съгласен съм — отбеляза Чавес пресипнало. — Тя е… Мамка му! — довърши той тихо и се вгледа в лицето един дълъг миг, при което собствената му физиономия се разкриви от гняв.

„Ето, и той го забелязва“ — помисли си Кларк.

— Имаш ли фотоапарат?

— Да. — Динг измъкна компактно тридесет и пет милиметрово апаратче от джоба на панталоните си. — Да се правя на ченге ли?

— Точно така.

Кларк се наведе, за да огледа трупа. Бе обезсърчаващо. Той не беше патолог и макар да знаеше много за смъртта, трябваха му повече знания, за да го направи правилно. Ето… една вдлъбнатина във вената над стъпалото й. Не повече. Значи е взимала наркотици? Ако бе така, била е предпазлива наркоманка. Винаги е почиствала иглата и… Той огледа стаята. Ето. Шишенце със спирт, найлоново пликче с памучни тампони и пликче с пластмасови спринцовки.

— Не виждам други белези от игли.

— Те не винаги си личат, приятел — изтъкна Чавес.

Кларк въздъхна и като развърза кимоното, го разтвори. Отдолу тя не носеше нищо.

— Да им го начукам! — изруга Динг. Между бедрата й беше мокро.

— Не би могъл да кажеш по-неподходящо нещо — прошепна троснато Кларк. От много години насам сега бе най-близо до това да изпусне нервите си. — Направи тия снимки!

Динг не отговори. Апаратът проблесна и превъртя на следващата поза. Той запечата сцената, както би направил съдебен фотограф. После Кларк започна да оправя кимоното, за да върне на момичето, макар и без полза, малкото достойнство, което смъртта и хората не бяха успели да й отнемат.

— Чакай малко… Лявата ръка.

Кларк я проучи. Единият нокът бе счупен. Всички останали бяха средно дълги и равномерно лакирани с безцветен лак. Провери и другите. Под тях имаше нещо.

— Дали е одраскала някого? — попита Кларк.

— Да виждаш място, където се е одраскала сама?

— Не.

— Значи не е била сама, когато е станало. Огледай пак глезените й — настоя Динг.

На левия крак, този с дупчицата, в долната част на глезена откриха охлузвания, почти прикрити от засилващото се посиняване. Чавес направи последната си снимка.

— Така си и мислех.

— По-късно ми кажи защо. Да изчезваме — рече Джон и се изправи.

След по-малко от минута бяха излезли през задната врата, минали по криволичещата уличка и бяха отново на една оживена улица, където чакаха колата си.

— На косъм — отбеляза Чавес, докато полицейската кола спираше пред номер 18. С петнадесет секунди закъснение пристигна телевизионен екип.

— Не е ли страхотно? Те ще навържат всичко чисто и безпроблемно… Какво има, Динг?

— Има нещо гнило. Би трябвало да изглежда като взимане на свръхдоза, нали?

— Да, защо?

— Надрусаш ли се с много хероин, мой човек, край. Бум, и сбогом! В доброто старо време съм виждал човек, който умря така, изобщо не успя да измъкне иглата от ръката си, разбираш ли? Сърцето спира, дробовете спират и заминаваш. Не ставаш, за да оставиш спринцовката и после пак да си легнеш. И тези ожулвания по крака. Някой я е надрусал. Била е убита, Джон. А може би и изнасилена.

— Видях личните й вещи. Всичко е направено в САЩ. Хубава постановка. Приключват случая, обвиняват момичето и семейството й и дават на сънародниците си нагледен урок. — Кларк се огледа, когато колата спря зад ъгъла. — Имаш набито око, Динг.

— Благодаря, шефе. — Чавес отново се умълча и сега, като нямаше какво да прави, освен да обмисля нещата, ядът му растеше. — Знаеш ли, наистина ми се ще да се срещна с този тип.

— Няма да ти се случи.

Бе време за малко перверзно фантазиране:

— Зная, но някога бях нинджа, забрави ли? Може да стане наистина забавно, особено с голи ръце.

— Така само се чупят кости, най-често собствените.

— Бих искал да видя очите му, когато дойде моментът.

— Тогава сложи добър мерник на пушката си — посъветва го Кларк.

— Правилно — съгласи се Чавес. — Какъв трябва да е този човек, за да се измъкне след такова нещо, господин К?

— Извратен копелдак, Доминго. Срещал съм няколко такива.

Точно преди да се качат в колата, черните очи на Динг се втренчиха в Кларк.

— Може би ще се срещна с този лично, Джон. Съдбата обича да погажда номера. И то забавни.

— Къде е тя? — попита Номури, седнал зад волана.

— Карай — нареди му Кларк.

— Трябваше да чуете речта — рече Чет, подкара нагоре по улицата и се зачуди какво се беше объркало.

— Момичето е мъртво — съобщи Райън на президента само два часа по-късно, в един часа следобед вашингтонско време.