Том Клэнси - Дълг на честта

Време бе да се захваща за работа.

Докато подреждаше бележките, си помисли, че древната поговорка е съвсем вярна. Ако го знае повече от един човек, не е никаква тайна. Още по-малко, ако знаеш част от тайната и същевременно ти е известно кой знае останалото, защото тогава можете да седнете на вечеря, ти ще се преструваш, че знаеш, другият човек ще си мисли, че ти е известно всичко, и тогава ще ти разкаже онова, което не си научил още. Подходящи усмивки, кимвания, мърморения и няколко внимателно подбрани думи ще накарат източника ти да не млъква, докато всичко не излезе на бял свят. Нютън предполагаше, че при шпионите не е много по-различно. Вероятно от него би станало добър агент, ала заплатата не беше по-добра от тази, която получаваше за работата си в Конгреса (всъщност дори бе по-лоша), а той отдавна реши да посвети таланта си на нещо, от което може да си докара прилични пари.

Останалата част от играта беше много по-лесна. Трябваше да избереш подходящия човек, на когото да предадеш информацията, а този избор направи само при внимателно прочитане на местните вестници. Всеки репортер си имаше гореща тема, нещо, към което изпитва наистина пламенен интерес, и затова журналистите бяха хора като всички други. Ако знаеш кое копче да натиснеш, можеш да манипулираш всеки. „Колко жалко, че не се получи съвсем с хората от моя район“ — помисли си Нютън, като вдигна слушалката и набра номера.

— Тук Либи Холцман.

— Здрасти, Либи, обажда се Рой. Как вървят нещата?

— Малко бавно — призна си тя, като се чудеше дали съпругът й Боб ще извлече полза от пътуването до Москва с президентския екип.

— Какво ще кажеш за вечеря? — Той знаеше, че съпругът й е заминал.

— Защо? — поинересува се тя. Знаеше, че не става дума за флирт или някаква подобна глупост. Нютън бе истински играч и обикновено имаше какво да каже.

— Няма да ти загубя времето — обеща той. — Клуб „Джоуки“, седем и половина.

— Ще бъда там.

Нютън се усмихна. Играеше честно, нали? Загуби мястото си в Конгреса поради обвинение в злоупотреба с властта. Не беше толкова тежко, за да заслужи съдебно преследване (някой друг използва властта си за това), ала се оказа достатъчно да убеди 50,7 процента от гласоподавателите в тази година на маловажни избори, че на някой друг трябва да се даде възможност да ги представя. Помисли си, че в една година с президентски избори почти със сигурност щеше да се добере до победа, но загубиш ли веднъж конгресменското си място, почти никога не можеш да си го върнеш:

Можеше да бъде много по-зле. Животът му не бе толкова лош, нали? Запази си къщата, децата му останаха в същото училище, след това ги изпрати в добри колежи, запази си членството в същия местен клуб. Просто сега имаше друг избирателен район, нямаше етични норми, с които да се затормозва (не че някога го бяха тормозили), и безспорно заплащането бе много по-добро.

ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН се ръководеше чрез компютърно-сателитна връзка, всъщност три такива. Японският флот препращаше всичките данни до оперативния флотски център в Йокохама. Американският флот пък ги пращаше до оперативния център в Пърл Харбър. Двата щаба използваха трета връзка, за да обменят своите картини. Посредниците на двете места, които следяха резултата от учението, по този начин имаха достъп до всичко, но не и отделните командири на флотилии. Целта на играта бе и двете страни да получат реалистична бойна подготовка, поради което маменето не се поощряваше. „Маменето“, разбира се, беше както чуждо понятие, така и неразделна част от воденето на война.

Различните командири от тихоокеанския флот — адмирали, отговарящи за морските, въздушните, подводните и обслужващите военни части — наблюдаваха от столовете си развоя на играта, като всеки се питаше как ще се представят подчинените му.

— Сато не е глупак, нали? — отбеляза капитан първи ранг Чембърс.

— Момчето направи някои красиви ходове — изказа мнение доктор Джоунс. Висшестоящ предприемач със свое разрешително за „специален достъп“, той бе допуснат в центъра след одобрението на Манкузо. — Обаче това няма да му помогне на север.

— Нима? — Командирът на тихоокеанските подводници се извърна и се усмихна. — Знаеш нещо, което аз не знам ли?

— Сонарните отделения на „Шарлот“ и „Ашвил“ са дяволски добри, капитане. Моите хора работиха с тях при Инсталирането на новия радарен софтуер, спомняте ли си?

— Командирите също не са лоши — изтъкна Манкузо.