Том Клэнси - Дълг на честта

— Няма съмнение. — „Този кучи син!“ — помисли си вицепрезидентът. — „След всичко, което направих.“ — Добре, някакви идеи?

— Ами, естествено, отричаме всичко, при това възмутено — започна началникът на персонала му и му подаде един лист. — За начало имам изявление за пред медиите, сетне ще направим пресконференция преди обяд. — Той вече се беше обадил на пет-шест жени, бивши и настоящи членове на вестникарски екипи, които щяха да вземат страната на шефа му. Във всичките случаи ставаше въпрос за жена, чието легло той е удостоил с присъствието си и която си спомняше прекараното време с усмивка. Великите мъже също си имаха недостатъци. При Едуард Килти недостатъците се компенсираха предостатъчно от отдаването му на значимите неща.

Килти дочете бързо страницата. „Единствената защита срещу напълно скалъпено обвинение е истината… в действителност тези обвинения нямат никаква почва… Обществената ми репутация е добре известна, както и подкрепата ми за правата на жените и на малцинствата… Моля («настоявам» би била неуместна дума според личния му съветник) за незабавно разобличаване на голословните твърдения и за възможност да се защитя убедително… Очевидно никакво съвпадение с предстоящата избирателна година… Съжалявам, че такова безпочвено обвинение ще засегне великия ни президент Роджър Дърлинг…“

— Свържете ме с този мръсник веднага!

— Моментът е неподходящ за стълкновения, господин вицепрезидент. Не забравяйте, че вие „очаквате пълната му подкрепа“.

— А, да, разбира се. — Тази част от изявлението нямаше да е толкова предупредителен изстрел над носа на кораба, а такъв, насочен право към капитанския мостик. Или Дърлинг щеше да го подкрепи, или щеше да рискува политическо стопяване на поддръжниците в предизборните събрания.

Какво още щеше да се случи тази година? Въпреки че прекалено закъсня, за да попадне в сутрешните вестници в по-голямата част от Америка (излезе късно дори за „Ю Ес Ей Тудей“), случаят с Килти стана част от прегледа на печата преди шоупрограмите в медиите. За мнозина от инвеститорската прослойка това означаваше предаването на националното държавно радио „Сутрешни издания“ — хубава програма, която да слушаш по време на пътуванията от Ню Джърси и Кънектикът поради постоянното й двучасово времетраене. „Авторска статия в броя на «Вашингтон пост» от тази сутрин…“ С отразяването на новината започнаха и двата едночасови блока с предисловие, подобно на предупредителен сигнал, за да се привлече вниманието на слушателите, и макар че политическите афери във Вашингтон бяха почти толкова нормални, колкото местният бюлетин за времето, „изнасилване“ и „самоубийство“ бяха думи с недвусмислено значение.

„Мамка му! — промълвиха едновременно около хиляда гласа в също толкова луксозни автомобили. Какво още ще се случи?“ Колебанието на пазара още не бе приключило. Подобно събитие със сигурност щеше да упражни онзи тласък надолу, в който всъщност никога нямаше икономическа логика, но бе толкова реален, та всеки знаеше, че няма да бъде избягнат. И това го правеше още по-реален. Компютърните инженери наричаха явлението „затворена обратна връзка“. Днес пазарът отново щеше да падне. Той клонеше надолу в единадесет от последните четиринадесет дни и макар индексът Дау Джоунс да беше пренаситен от сделки по всички технически критерии, незначителните хора щяха да дадат изнервени нареждания за продаване и взаимните фондове, ръководени от по-дребни акционери, щяха да ги последват и така да придадат организационен импулс на една изцяло изкуствена ситуация. Цялата система се наричаше истинска демокрация, ала ако бе такава, то едно стадо изнервен добитък също представляваше демокрация.

— Добре, Арни. — Президентът Дърлинг не си направи труда да попита кой е пропял. Той беше достатъчно образован играч, за да знае, че няма значение. — Какво ще правим?

— Говорих с Боб Холцман — уведоми Райън шефа, насърчен от погледа на началника на президентската канцелария.

— И?

— И мисля, че ми повярва. По дяволите, казвах истината, нали така? — Бе по-скоро въпрос, отколкото риторичен израз.

— Така е, Джак. Ед ще трябва да се оправя сам. — Облекчението по лицето на Райън бе толкова явно, че обиди държавния глава. — Нима смяташе, че наистина ще го направя?

— Разбира се, че не — отговори той моментално.

— Кой знае за това?

— На самолета ли? — попита Ван Дам. — Убеден съм, че Боб го е поразпространил.