Лаборантът предпочиташе „истински“ филми (тъй като се правеха с търговска цел, с тях се работеше много по-лесно и бяха съместими със стандартната и безопасна за потребителя проявителна апаратура) и отдавна бе престанал да се вглежда в образите, освен за да се увери, че си е свършил добре работата. В този случай цветонасищането му казваше достатъчно. Филм на „Фуджи“. Кой изобщо твърдеше, че е по-хубав от „Кодак“? Диапозитивният филм беше нарязан и отделните пози бяха пъхнати в картонени джобчета, чиято единствена разлика от онези, които всички родители взимаха, за да ознаменуват първата среща на детенцето си с Мики Маус, бе, че тези имаха надпис „Строго секретно“. Диапозитивите бяха номерирани и натъпкани заедно в кутия. Тя пък се озова в плик, поставен в чекмеджето за изходящи материали. След тридесет минути дойде някаква секретарка, за да го вземе.
Тя влезе в асансьора и се качи на петия етаж на старата главна квартира, чиито почти четиридесет години си личаха. Коридорите бяха мрачни и боята, сложена направо върху голите панели, беше избледняла до неопределено, противно жълто. Тук също се виждаше падението на могъщите, което важеше с особена сила за Отдела за проучване на стратегически оръжия. Някога един от най-важните клонове на ЦРУ, сега отделът едва свързваше двата края.
Персоналът се състоеше от ракетни физици, който термин всъщност отговаряше на работата им. Задачата им бе да се вглеждат в характеристиките на ракети чуждо производство и да решават какви са истинските им възможности. Това изискваше много теоретична работа, а също и пътувания до различни държавни доставчици, за да сравнят нещата, които те имат, с онова, което нашите хора знаят. За съжаление, ако можеше да се каже така, междуконтиненталните и подводните балистични ракети, солта и хлябът за отдела, бяха почти изчезнали, и снимките по стените на всеки кабинет в сектора почти навяваха носталгия, загубили смисъла си. Сега хората, развили се в различните сфери на физиката, трябваше да научат повече за разни химически и биологични вещества — оръжията за масово унищожение на по-бедните нации. Ала не и днес.
Крис Скот, тридесет и четири годишен, започна кариерата си в Отдела за стратегически оръжия, когато името наистина означаваше нещо. Завършил политехническия институт „Ренсълър“, той се отличи, като извлече експлоатационните качества на съветската ракета SS-24 две седмици преди един високопоставен агент да отмъкне тайно копие от наръчника за задвижваната с твърдо гориво „птица“, и си спечели потупване по рамото от тогавашния директор. Уилям Уебстър. Сега обаче моделите SS-24 ги нямаше и както го информираха последните сутрешни материали, те бяха останали само с една SS-19, на която се противопоставяше единствената „Минитмън-III“ край град Минот в Северна Дакота. И двете ракети чакаха да бъдат унищожени, а на него не му харесваше ученето на Химия. В резултат на това диапозитивите от Япония бяха нещо като благословия.
Скот не бързаше. Имаше предостатъчно време. След като отвори кутията, той постави диапозитивите в диаскопа си и ги извъртя докрай, водейки си бележки за всеки. Така минаха два часа и стана време за обяд. Когато тръгна към закусвалнята на първия етаж, диапозитивите бяха върнати в кутията и заключени. Долу темата на разговор се въртеше около последното изпадане в немилост на вашингтонския отбор „Ред Скинс“ и около шансовете на новия им президент да промени нещата. Скот забеляза, че хората вече се застояваха за обяд и никой от ръководния персонал не го правеше на въпрос. Главният коридор, пресичащ сградата и излизащ на двора, бе винаги по-пълен, отколкото в онези стари дни, и хората така и не преставаха да гледат големия фотос на Берлинската стена, изложен от години. „Особено старите пушки“ — помисли си Скот, който се чувстваше един от тях. Е, този ден поне той си имаше работа и тази промяна бе добре дошла.
Когато се върна в кабинета си, Крис Скот спусна пердетата и зареди диапозитивите в проекционен апарат. Можеше да избере само онези, към които имаше специални забележки, но с тази работа щеше да си запълни деня, а може би и цялата седмица, ако изиграеше картите си правилно, и щеше да подходи с обичайната задълбоченост, като сравнява видяното с доклада на човека от НАСА.
— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — Бетси Флеминг подаде глава иззад вратата. Тя беше от „старите пушки“ (скоро щеше да става баба), започнала всъщност като секретарка в разузнавателното управление. Като самоук специалист в областта на фотоанализата и ракетната техника, опитът й започваше още от кубинската ракетна криза. Макар да нямаше официална диплома, експертизите й в тази сфера бяха страховити.
Читать дальше