Том Клэнси - Дълг на честта

— Трудното е политическата страна — умисли се Райън. — ООН ще се ядоса доста…

— Обаче прилагането на сила в тази зона е коварно — изтъкна Роби. — Шри Ланка няма никакви традиционни съюзници, ако не се брои Индия. Не държат нито религиозни, нито етнически козове. Няма и ресурси, за които да се горещим и притесняваме.

Райън продължи мисълта му:

— Ще се задържи на първите страници няколко дни, но ако индийците са достатъчно хитри, те ще направят Цейлон петдесет и първия си щат…

— По-скоро двадесет и шестия си щат, сър — предложи услужливо полковникът, — или продължение на щата Тамил Наду от етнически съображения. Това дори може да помогне на индийците да разсеят облаците около Тамилските тигри. Бих допуснал, че е имало някакви контакти.

— Благодаря ви. — Райън кимна на полковника, който си беше направил домашното. — Идеята обаче е да интегрират територията към страната си политически, с пълни граждански права и всичко останало, и тогава внезапно историята спира да съществува. Гладко, нали? Все пак се нуждаят от политическо извинение, преди да могат да действат. Това извинение трябва да е съживяване на тамилските метежници, каквото, разбира се, те са в състояние да предизвикат.

— Това ще е знакът — съгласи се Джексън. — Преди да се случи нещо подобно, трябва да кажем на Майк Дъбро какво може да стори по въпроса.

„И няма да е лесно“ — помисли си Райън, докато гледаше морската карта. Специален отряд 77 се насочваше на югозапад, като поддържаше разстоянието между себе си и индийския флот, но макар да имаше цял океан за маневри, малко на запад от Дъбро се простираше дълга група от атоли. В края й, на остров Диего Гарсиа, беше американската база — до известна степен утешителен факт, ала не особено.

Проблемът при блъфирането бе, че противникът ти може да те усети, а тази игра беше далеч по-малко произволна от разиграване на покер. Бойната мощ улесняваше американците, ала единствено ако имаха желание да я използват. Географското положение пък улесняваше Индия. В действителност Америка нямаше никакви първостепенни интереси в този район. По принцип американският флот се намираше в Индийския океан, за да държи под око Персийския залив, но нестабилността в която и да е област е заразителна, а когато хората се изнервеха от такива неща, получаваше се повсеместна разрушителна сила. Значи трябваше да се реши докъде можеха да ги притискат с блъфове.

— Става коварно, нали, Роб? — попита Джак с усмивка, в която имаше повече веселост, отколкото той изпитваше.

— Би било от полза, ако знаехме какво си мислят.

— Уместна забележка, адмирале. Ще размърдам някои хора.

— Ами бойните указания?

— Остават същите, Роби, докато президентът не каже друго. Ако Дъбро прецени, че се касае за инвазия, може да се справи с нея. Предполагам, че има военни самолети на палубата.

— На палубата, дръжки! Във въздуха са, доктор Райън.

— Ще видя и ако мога, ще му уредя да отпусне още малко поводите — обеща Джак.

В този момент иззвъня телефон. По-нисшестоящ военен (морски пехотинец, наскоро повишен в чин майор) грабна слушалката и повика Райън.

— Да, какво има?

— Тук свързочният център на Белия дом, сър — отвърна дежурният офицер. — Министър-председателят Кога току-що подаде оставката си. Посланикът смята, че Гото ще бъде помолен да сформира новото правителство.

— Бързичко стана. Нека от японския отдел на Държавния департамент ми изпратят нужното. Ще се върна след по-малко от два часа. — Райън затвори телефона.

— Кога ли е паднал? — попита Джексън.

— Някой да ти е давал тази сутрин хапче за поумняване, Роб?

— Не, но умея да подслушвам телефонни разговори. Чувам, че там започват да не ни харесват.

— Нещата се развиха малко бързо.

Снимките пристигнаха по дипломатически куриер. В онези стари дни пощата щеше да бъде отворена на входното пристанище, ала в тези по-добри и по-спокойни времена дългогодишният държавен служител се качи в служебната кола на летище „Дълес“ и се вози без спиране чак до Държавния департамент. Там пощата бе отворена в обезопасена стая, различните предмети от ленената торба бяха групирани по категория и приоритет и бяха отнесени на ръка до многобройните им местоназначения. Издутият плик със седем филмови касети беше предаден на служител от ЦРУ, който просто се качи в колата си и потегли към моста на Четиринадесета улица. Четиридесет минути по-късно отвориха касетите във фотолаборатория, предназначена за микрофилми и разни други усъвършенствани системи, която обаче спокойно ставаше и за такива банални неща.