Том Клэнси - Дълг на честта

Стойността на американските акции направо стана несигурна и това изненада много от хората, чиито пари бяха на Уолстрийт. Тези авоари бяха предимно в сметки за взаимни фондове, понеже бе трудно, ако не и невъзможно да се наблюдават нещата в случай, че си дребен акционер. Беше далеч по-сигурно да повериш парите си на „професионалисти“. В резултат на това сега на нюйоркската фондова борса имаше повече компании с взаимни фондове, отколкото ценни книжа, и всички те се управляваха от специалисти, чиято работа бе да разберат какво става на най-бурния и най-непредвидимия икономически пазар в света.

Първоначалната пълзяща скала беше малко под петдесетото деление, преди да се стабилизира след публичните изявления на образуващите Голямото трио автомобилни компании: те можели да задоволят сами нуждите си от повечето видове части така, че да поддържат и дори да засилят националното автопроизводство. Въпреки това специалистите в големите брокерски къщи се почесваха по главите и обсъждаха положението в кафенетата. „Имаш ли представа как трябва да се подходи?“ Единствената причина, поради която само половината задаваха този въпрос, е, че работата на другата половина беше да слушат, да клатят заедно глави и да отговарят: „Не, по дяволите!“

Във вашингтонската дирекция на Федералния резервен фонд се задаваха други въпроси, но малкото отговори бяха също толкова трудни. Тревожният призрак на инфлацията още не беше изчезнал и нямаше голяма вероятност сегашната ситуация да го пропъди по-надалеч. Най-неотложният и очевиден проблем бе, че щеше да има („По дяволите, вече имаше!“ — изтъкна човек от управителния съвет) повече покупателна способност, отколкото налични продукти. Оттук следваше поредната инфлационна вълна и макар че доларът несъмнено щеше да се покачи спрямо йената, това всъщност означаваше, че за известно време йената щеше да пада неконтролируемо и че в действителност американските пари също щяха да се обезценят спрямо останалите световни валути. Не можеха да го позволят. Решиха да повишат сконтовия процент с още четвърт пункт и това да влезе в сила веднага след затварянето на борсите. Така щяха да объркат донякъде търговските пазари, но това не бе проблем, понеже управителният съвет знаеше какво прави.

Почти единствената добра новина в това отношение беше внезапният устрем за изкупуване на съкровищни бонове. И без да питат, знаеха, че вероятно става дума за японски банки, подсигуряващи се всячески, за да се предпазят. Всички признаха, че ходът е хитър. Уважението към японските им колеги бе искрено и неповлияно от моментните нередности, които, всички се надяваха, скоро щяха да отминат.

— Договорихме ли се? — попита Ямата.

— Вече не можем да спрем — рече един банкер. Можеше да продължи и да изтъкне, че те и цялата им държава се крепяха на ръба на бездна, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Нямаше нужда. Всички те стояха на същия ръб и сведените им погледи виждаха не лакираната маса, около която седяха, а само безкрая, на чието дъно чакаше икономическа гибел.

Хората около масата кимнаха. Последва дълго мълчание, след което се обади Мацуда:

— Как изобщо се случи това?

— То винаги е било неизбежно, приятели мои — отвърна Ямата-сан с добре вмъкната тъга в гласа си. — Страната ни прилича на… град без заобикалящата го природа, на силна ръка без сърце, което да й изпраща кръв. Повтаряхме си години наред, че това положение е нормално… Но то не е и ние трябва да подобрим нещата или да загинем.

— Рискът, който поемаме, е голям.

— Хай. — Трудно му бе да не се усмихне.

Още не се беше зазорило, а те щяха да отплават с отлива. Приготовленията продължаваха без много фанфари. Няколко семейства слязоха на доковете, най-вече за да докарат моряците до корабите след последната нощ, прекарана на брега.

Имената бяха традиционни, както в повечето световни флотове или поне в онези, съществуващи от достатъчно време, за да имат традиции. Новите разрушители със системи „Егида“, „Конго“ и неговите събратя носеха традиционни имена на бойни кораби, предимно заети от древни названия на райони от държавата, която ги е построила. Тази промяна бе отскоро. На западняците терминологията би им се сторила странна за военни плавателни съдове, ала за да се спазят поетичните традиции на родината, повечето имена на бойните кораби имаха лирични значения и до голяма степен бяха групирани по класове. Разрушителите по обичай получаваха наименования, завършващи на „-кадзе“, което обозначаваше вид вятър. „Хатукадзе“ например означаваше „Утринен бриз“. Имената на подводниците бяха донякъде по-логични. Всички те окончаваха на „-ушио“, тоест „морско течение“.