Том Клэнси - Дълг на честта

Последствията набъбваха с бързината на снежна топка. Почти нямаше смисъл да се произвеждат автомобили, които не могат да бъдат извозени с кораби. Буквално нямаше къде да ги държат. Щом напълниха огромните паркинги на пристанищата, железопътните вагони в страничните коловози и паркингите на монтажните заводи, просто нямаха избор. Цели шест телевизионни екипа бяха на разположение, когато началникът на поточната линия в завода на „Нисан“ посегна нагоре и натисна един бутон. Този бутон задействаше звънци по протежение на целия конвейер. Обикновено използван заради някакъв проблем в монтажния процес, този път натискането му означаваше, че линията е спряна. От началото й, където шаситата се поставяха върху движещата се лента, до края й, където една тъмносиня кола с отворена врата очакваше някой шофьор, който да я изкара от сградата, работниците стояха неподвижно и се споглеждаха. Бяха си повтаряли, че това никога не може да се случи. За тях реалността бе да дойдат на работното място, да изпълняват задълженията си, да прикачват части, да правят отметки в списъка (като много рядко намират някакъв проблем) и да повтарят процесите часове наред, през които се схващаха, но и които им се плащаха добре, а в този момент сякаш земята спря да се върти. Донякъде го бяха знаели. Вестниците и телевизионните емисии, слуховете, които обикаляха поточната линия далеч по-бързо от колите, кратките съобщения на ръководството. Въпреки всичко сега те стърчаха наоколо, сякаш ударени с мокър парцал.

На партера на тяхната национална фондова борса повечето брокери държаха портативни телевизорчета — нов модел на „Сони“, който се сгъваше и се побираше в джоба на панталон. Те видяха как мъжът задейства звънеца и как работниците преустановиха дейността си. А най-лошото беше, че съзряха израженията им. Брокерите знаеха, че това е само началото. Доставчиците на части щяха да спрат работа, понеже монтажистите щяха да престанат да купуват продуктите им. Заводите за основни метали щяха да забавят драстично производството, защото главните им клиенти бяха закрити. Компаниите за електроника щяха да преминат на бавен ход при загубата както на вътрешни, така и на външни пазари. Страната им напълно зависеше от външната търговия и Америка бе основният й търговски партньор: стоки за износ за сто и седемдесет милиарда долара за една-единствена държава, повече, отколкото продаваха на цяла Азия или на цяла Европа. Вносът им от Америка беше за около деветдесет милиарда, но остатъкът в графата „печалби“ в счетоводната книга се равняваше на малко повече от седемдесет милиарда долара, а това бяха пари, нужни на икономиката им, за да функционира; пари, които тя бе пригодена да използва; производствена мощност, с която бе проектирана да се справи.

За фабричните работници на екраните светът просто беше спрял. За брокерите светът вероятно бе свършил и лицата им не изразяваха шок, а мрачно отчаяние. Настъпилата тишина трая не повече от тридесет секунди. Цялата страна наблюдаваше по телевизията една и съща сцена със същия болезнен унес, примесен с упорито неверие. Сетне телефоните пак зазвъняха. Някои от ръцете, които посегнаха към слушалките, трепереха. Индексът Никей Дау щеше да падне отново в този ден и при затварянето на пазара да достигне 6540 йени, около една пета от стойността му само преди няколко години.

Същият запис бе пуснат като водеща новина в информационните бюлетини на всички американски агенции и в Детройт дори членовете на Съюза на обединените автомобилни работници, сами присъствали на закриването на заводи, видяха израженията, чуха шума и си спомниха собствените си чувства. Въпреки че съчувствието им беше смекчено от обещанията да бъдат взети наново на работа, не бе трудно да си представят какво изпитваха японските им колеги в този момент. Беше много по-лесно да ги мразят, докато работеха и отнемаха работата на много американци. Сега и те бяха жертва на сили, които малцина от тях наистина разбираха.

Отговорът на Уолстрийт учуди неопитните. При всичките му теоретични изгоди за американската икономика Реформеният търговски декрет сега бе краткотраен проблем. Американски корпорации, чийто брой не можеше да се побере в един списък, зависеха малко или много от японски продукти и преди американските работници и компании да са успели да се намесят и да излязат от застоя, всеки се питаше доколко сериозни бяха клаузите на РТД. Ако бяха постоянни, беше едно — за инвеститорите щеше да е съвсем логично да вложат парите си в онези фирми, които са добре подготвени да възстановят дефицита на нужни продукти. Ами ако правителството просто го използваше като средство за отваряне на японските пазари и японците отстъпеха бързо по някои пунктове, за да намалят цялостните щети? В този случай различните компании, наточили се да заредят с продуктите си японските рафтове, бяха по-добър вариант за инвестиране. Номерът беше да се открият компаниите, способни да постъпят и по двата начина, защото едните или другите можеше да се окажат губещи карти, особено при този първоначален скок на фондовата борса. Естествено, доларът щеше да поскъпва спрямо йената, ала специалистите на пазара за облигации забелязаха, че банките отвъд океана се бяха впуснали наистина бързо да изкупуват американски държавни ценни книжа, като ги плащаха от резерва с йени и очевидно залагаха на голяма промяна в стойностите, от която със сигурност щяха да извлекат краткосрочни печалби.