Том Клэнси - Дълг на честта

— Вторите тридесет процента от сумата ще бъдат прехвърлени на сутринта. Предлагам, щом това стане, да изпълните плановете си. — „Ронин — помисли си Ямата, — но даже някои от тях са лоялни до известна степен.“

— Конгресмените ще пуснат гласовете си чрез електронните апарати — каза председателят на Долната камара, след като Ал Трент завърши заключителната си, обобщаваща реч.

По „Си-Спан“ монотонно повтарящият се поток от думи беше заменен от класическа музика, в дадения случай от италианския концерт на Бах. Всеки член имаше пластмасова карта… Всъщност ставаше дума за нещо като автоматичен преброител на гласовете. Те се пресмятаха от прост компютър и излизаха на телевизионните екрани по целия свят. За приемане на закон бяха нужни двеста и осемнадесет гласа. Този брой бе постигнат за по-малко от десет минути. Сетне дойде последният приток на гласове „за“, когато конгресмените се втурнаха в залата от пленарни и учредителни заседания, гласуваха и се върнаха към досегашната си работа.

През цялото време Ал Трент остана в залата, като предимно си бъбреше дружелюбно с член на едно от парламентарните малцинства, приятеля си Сам Фелоус. И двамата си помислиха, че е удивително по колко много въпроси мненията им съвпадат. Едва ли можеха да бъдат по-различни: хомосексуален либерал от Нова Англия и мормон консерватор от Аризона.

— Това ще бъде за урок на малките негодници — отбеляза Ал.

— Ти направо прокара закона с гръм и трясък — съгласи се Сам. И двамата се питаха как това ще се отрази в бъдеще на безработицата в техните райони.

По-малко доволни бяха служителите на японското посолство, които съобщиха резултатите на външното си министерство в мига, когато музиката спря и председателят обяви:

— HR-12313, Реформеният търговски декрет се приема.

Сега законопроектът щеше да влезе в Сената, което според думите им бе формалност. Единствените, който имаше вероятност да гласуват против него, бяха хората, чието преизбиране беше най-далечно. Министърът на външните работи научи новината от персонала си към девет часа токийско време и информира премиера Кога. Последният вече бе изготвил молбата си до императора за оставка. Друг вероятно би оплаквал разбитите си мечти. Не и министър-председателят. Като погледнеше назад, беше имал по-голямо влияние като член на опозицията, отколкото сега в кабинета си. Докато гледаше утринното слънце над добре поддържаната градина пред прозореца, той осъзна, че в края на краищата го чакаше по-приятен живот.

„Нека Гото се справи с положението.“

— Знаеш ли, японците правят някои страшно добри неща, които използваме в „Уилмър“ — подметна Кати Райън по време на вечерята. Беше време и тя да си каже думата за закона, след като вече бе наполовина приет.

— Нима?

— Диодната лазерна система, използвана при перде на очите например. Те купиха американската компания, която я изобрети. Също така техниците им наистина знаят как да поддържат апаратите си. На практика подобряват софтуера всеки месец.

— Къде се намира компанията? — попита Джак.

— Някъде в Калифорния.

— Значи говорим за американски продукт, Кати.

— Но това не се отнася за всичките части — подчерта жена му.

— Слушай, законът позволява да се правят специални изключения за извънредно ценни неща, които…

— Правителството ще състави правилата, нали?

— Така е — отстъпи Джак. — Чакай малко. Нали ми каза, че лекарите им…

— Никога не съм твърдяла, че са тъпи, а само че трябва да мислят по-творчески. Знаеш ли — добави тя, — правителството също.

— Предупредих президента, че идеята не е толкова добра. Според него законът щял да важи с пълна сила само няколко месеца.

— Ще повярвам, когато го видя.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Но вашата страна ги произвежда с хиляди — възрази директорът на рекламния отдел.

— Вярно — съгласи се „Клерк“, — обаче фабриките бяха затворени за обществеността, даже и за съветските журналисти.

Чавес се проявяваше като фотограф и както забеляза Джон Кларк без усмивка, правеше голямо представление, като танцуваше около работниците с бели комбинезони и каски, въртеше се, правеше чупки, приклякаше, притиснал никона към лицето си, сменяше филмчетата на всеки няколко минути и същевременно печелеше неколкостотин снимки на производствения конвейер за ракети. Нямаше съмнение, бяха от типа SS-19. Кларк познаваше характеристиките им и бе виждал достатъчно фотографии в „Ленгли“, за да знае как изглеждат… и за да забележи някои промени на места. Руските модели обикновено бяха зелени отвън. Всичко, направено от Съветския съюз за военни цели, трябваше да има маскировъчен цвят; даже поставените в транспортни контейнери ракети, намиращи се на дъното на бетонни силози, бяха в същото грахово зелено, с което обичаха да боядисват танковете. Ала не и тези. Боята тежеше, а нямаше никакъв смисъл да се харчи гориво за привеждането на няколко килограма боя в предорбитална скорост, затова тези снарядни тела бяха със светлия цвят на лъскавата стомана. Сглобките и спойките изглеждаха много по-прецизни, отколкото човек очакваше да види на руски конвейер.