Том Клэнси - Дълг на честта

— Преобразували сте първоначалната ни конструкция, нали?

— Точно така. — Човекът от рекламния отдел се усмихна. — Основният дизайн беше отличен. Инженерите ни силно се впечатлиха, но ние имаме различни стандарти и по-добри материали. Наблюдателен сте, господин Клерк. Неотдавна един американски инженер от НАСА стигна до същото заключение. — Мъжът замълча. — Що за руско име е това Клерк?

— Не е руско — отвърна Кларк, като продължи да си води бележки. — Дядо ми беше англичанин, комунист. Казваше се Кларк. През двадесетте години дошъл в Русия, за да стане част от новия експеримент. — Той се усмихна смутено. — Сигурно е разочарован, където и да се намира.

— Ами колегата ви?

— Чехов ли? Той е от Крим. Татарската кръв си личи, а? Та колко такива ще направите?

Чавес стоеше в края на конвейера, пред горната част на ракетата. Някои от монтажистите хвърляха гневни погледи към него и той ги прие като доказателство, че добре се справя с имитирането на нахален, досаден като конска муха журналист. Иначе работата му беше съвсем лесна. Монтажният цех на фабриката имаше ярко осветление, за да се улесни задачата на работниците, и макар че използва светкавицата си за показност, вграденият контролен чип на фотоапарата сочеше, че светлината е предостатъчна. Този „Никон“ F-20 беше голяма работа. Динг смени филмчетата. Използваше цветен филм ASA-64 („Фуджи“, разбира се), защото имал по-добра цветонаситеност, каквото и да значеше това.

Когато му дойде времето, господин К. стисна ръката на представителя от фабриката и всички се запътиха към вратата. Чавес (Чехов) разви обектива от фотоапарата и прибра всичко в чантата си. Изпратиха ги с дружелюбни усмивки и поклони. Динг пъхна един компактдиск в уредбата и я наду. Това затрудняваше разговора, но Джон винаги педантично спазваше правилата. И беше прав. Нямаше как да са сигурни, че някой не е поставил микрофони във взетата под наем кола. Чавес наведе глава надясно, за да не се налага да крещи.

— Джон, винаги ли е така лесно?

На Кларк му се прииска да се усмихне, ала не го направи. Преди няколко часа активизира още един член на БОДИЛ, който настоя с Динг да огледат монтажния цех.

— Знаеш ли, аз ходех в Русия по времето, когато не можеше да минеш само с паспорт и карта на „Американ експрес“.

— И какво правеше?

— Най-вече измъквах хора. Понякога набавях купища данни. На два пъти инсталирах симпатични малки джаджи. Пък кажи, че съм самотен и наплашен. — Той поклати глава. Единствено жена му знеше, че си боядисва косата, съвсем малко, защото не му харесваше сивият цвят там. — Имаш ли представа колко бихме платили, за да проникнем в… Плесецк. Струва ми се, че там правеха тези неща, в конструкторския отдел на Челомей.

— Те наистина искаха да ги видим.

— Няма спор — съгласи се Кларк.

— Какво да правя със снимките?

Джон за малко да му каже да ги хвърли, но все пак това беше информация, а те бяха тук по служба. Трябваше да изготви и да изпрати статия на „Интерфакс“, за да не развали прикритието си… Чудеше се дали някой щеше да я отпечата. „Няма ли да е страхотно!“ — помисли си той и поклати глава. Всъщност само се въртяха в кръг, докато чакаха позволение и възможност да се срещнат с Кимбърли Нортън. Реши, че филмът и едно копие от статията му ще намерят място в дипломатическата поща. Ако не друго, беше добра практика за Динг… и, трябваше да признае, за самия него.

— Намали тази шумотевица! — извика той и преминаха на руски. Добра възможност да практикуват езика.

— Липсват ми нашите зими — подхвърли Чехов.

— На мен не — отвърна Клерк. — Къде изобщо се научи да слушаш тази ужасна американска музика? — изръмжа той.

— От „Гласът на Америка“ — беше отговорът. Сетне гласът се разсмя.

— Евгений Павлович, изобщо не ме зачиташ. Ушите ми не могат да търпят този кошмарен шум. Няма ли нещо друго, което да пуснеш?

— Всичко друго би било напредък — каза си техникът, като си оправи слушалките и разтърси глава, за да се отърси от проклетия шум на тези гайджин. По-лошото бе, че собственият му син харесваше същия боклук.

Въпреки всички отричания, изсипали се през последните няколко седмици, действителността най-сетне беше очевидна за всички. Огромните грозни ферибота за коли, полюшващи се на котва в няколко различни пристанища, бяха безмълвни свидетели за това при всеки информационен бюлетин на телевизионната станция Ен Ейч Кей. Японските автомобилни компании притежаваха общо сто и деветнадесет от тях, без да се броят наетите кораби с чужд флаг, отправящи се сега обратно към родните си пристанища. Кораби, които преди се спираха само да натоварят поредната партида автомобили, сега се поклащаха като айсберги и запречваха пристаните. Нямаше смисъл да ги товарят и да ги отпращат. Щяха да са нужни седмици, за да бъдат разтоварени чакащите за място на кейовете в американските пристанища. Екипажите използваха възможността, за да направят планирания ремонт, ала знаеха, че когато тези запълващи времето задачи бъдат изпълнени, за тях всъщност работата щеше да е приключила.