Том Клэнси - Дълг на честта

Общо взето, това бяха хубави кораби, безупречно чисти, за да не бъдат накърнени изпипаните им профили. Един по един те запалиха турбините си, снеха се от котва, отдалечиха се от кейовете и навлязоха в проливите. Капитаните и рулевите погледнаха фериботите, трупащи се в Токийския залив, но каквото и да си мислеха, за момента търговските кораби бяха просто опасни за мореплаването, както се полюшваха на котва. Долу повечето моряци, които не се интересуваха от навигаторските подробности, подреждаха въжета и други принадлежности и се занимаваха със задълженията си по места. Радарите бяха включени, за да помогнат при отплаването — нещо, почти ненужно поради отличната видимост тази сутрин, което обаче беше добра практика за екипите в многобройните бойни информационни центрове. По нареждане на командващите бойните системи връзките бяха проверени чрез разменяне на тактическа информация между корабите. В машинните отделения „чернилките“ (остаряло пренебрежително обръщение към традиционно мръсните механици) седяха в удобни въртящи се столове и следяха наличната компютърна информация, докато отпиваха от чая си.

Флагманският кораб бе новият разрушител „Муцу“. Рибарското пристанище Татеяме се виждаше в далечината — последният град, покрай който щяха да минат, преди да завият рязко и да се отправят на изток.

Контраадмирал Юсуо Сато знаеше, че подводниците вече се намираха там, но командирите им бяха уведомени. Семейството му имаше отдавнашни традиции във военната служба и дори нещо повече: морски традиции. Баща му бе управлявал разрушител под командването на Райзо Танака, един от най-великите командири на разрушители, раждали се някога, а чичо му беше един от „дивите орли“ на адмирал Ямамото, пилот от самолетоносач, убит в битката при Санта Крус. Следващото поколение продължило да върви по стъпките им. Братът на Юсуо, Тораджиро Сато, бе летял с изтребителите F-86 на военновъздушните отбранителни сили, сетне напусна отвратен унизителния си пост във военната авиация и сега беше старши пилот на японските авиолинии. Синът му Широ тръгна по стъпките на баща си и в момента бе много внушителен млад майор, управляващ изтребители на по-дългосрочна служба. Адмирал Сато си помисли, че не е лошо за семейство без никаква самурайска кръв. Другият брат на Юсуо бе банкер и адмиралът беше напълно информиран за онова, което щеше да последва.

Той стана, отвори херметическата врата на командния мостик на „Муцу“ и тръгна към десния борд. Моряците, работещи там, спираха за секунда, за да почетат присъствието му с покорни кимвания, след което отново хвърляха погледи към брега, за да обновят координатите на кораба. Сато погледна към кърмата и забеляза, че шестнадесетте кораба бяха наредени в почти идеална колона, всеки на петстотин метра от другия; те тъкмо започваха да стават видими за невъоръженото око, намиращи се сред розово-оранжевото сияние на изгряващото слънце, към което плаваха. Адмиралът си помисли, че това със сигурност е добра поличба. На флагщока на всеки кораб се развяваше същото знаме, под което бе служил баща му; военните кораби на родината му бяха лишени от него толкова много години, ала сега то се завърна: величественото, пламтящо червено слънце на бял фон.

— Затегни приспособленията за избягване на дрейф! — нареди гласът на командира по интеркома. Постоянното им пристанище вече бе извън полезрението, а скоро щяха да изчезнат и носовете, виждащи се сега от кърмата.

„Шестнадесет кораба“ — каза си Сато. Най-голямата военноморска ескадра, която страната му бе пускала в открито море от… Петдесет години? Трябваше да си помисли. Определено беше най-мощната. Нито един плавателен съд на повече от десет години — величествени, скъпи кораби, с велики, доказани имена. Ала името, което искаше да е с него тази сутрин, „Харушио“, или „Черно течение“, принадлежало на бащиния му разрушител, потопил американски кръстосвач в битката при Тасафаронга, за съжаление бе дадено на една вече спусната във вода нова подводница. Адмиралът свали бинокъла си и тихо изсумтя от недоволство. „Черно течение“. В поетично отношение името беше идеално и за боен кораб. Жалко че го бяха похабили за някаква подводница.

„Харушио“ и посестримите й бяха тръгнали тридесет и шест часа по-рано. Водещата подводница от нов клас се движеше с петнадесет възла с цел скоростно достигане до зоната за учения, захранвана от големите си и ефикасни дизелови двигатели, които сега теглеха въздух през шнорхеловата тръба. Екипажът й, състоящ се от десет офицери и шестдесет матроси и старшини, извършваше рутинния вахтен цикъл. Един вахтен офицер и помощникът му бяха пред приборите в централния пост. Механикът също бе на вахта заедно с двадесет и четири матроси. Целият торпеден състав работеше в средния отсек на подводницата, като правеше електронни проверки на четиринадесетте торпеда тип 89-Mod C и шестте ракети „Харпун“. Иначе вахтените задължения си бяха нормални и никой не обръщаше внимание на единствената промяна. Капитан III ранг Тамаки Угаки бе известен с педантичното поддържане на готовност и макар да подлагаше хората си на тежки тренировки, неговата подводница имаше късмет, защото беше бърза. Той се бе заключил в каютата си и екипажът почти не усещаше, че е на борда, като се изключат единствените признаци за присъствието му: тънко снопче светлина, процеждащо се изпод вратата му, и цигарен дим, излизащ от отдушника. Моряците смятаха командира си за напрегнат човек, несъмнено изготвящ планове и упражнения за предстоящото учение срещу американските подводници. Последния път се справиха добре — три мигновени торпедни попадения в десет тренировъчни сблъсъка. По-добро представяне никой не можеше да очаква с изключение на Угаки, както се шегуваха мъжете по време на обяда. Той мислеше като истински самурай и не искаше да разбере, че са втори сред най-добрите.