Том Клэнси - Дълг на честта

През първия си месец обратно на служба Райън превърна в практика прекарването на един ден седмично в Пентагона. Обясни на журналистите, че в крайна сметка кабинетът му не е предназначен за килия и че така просто всички си оползотворяваха по-ефикасно времето. От това не излезе дори статия, както би могло да стане няколко години по-рано. Всеки знаеше, че самият пост „съветник по националната сигурност“ принадлежи на миналото. Въпреки че репортерите го смятаха за достоен наследник на ъгловия кабинет в Белия дом, той бе страшно безинтересна личност. Знаеше се, че избягва вашингтонската „сцена“, като че ли се страхува да не пипне проказа, появяваше се на работното място всеки ден по едно и също време, свършваше задачите си за възможно най-малко часове, ако обстоятелствата позволяват (за негов късмет работният ден рядко траеше повече от десет часа), и се връщаше при семейството си, сякаш е обикновен човек или нещо подобно. Миналото му в ЦРУ бе все още много неясно и макар че публичните му изяви като обикновен гражданин и правителствен служител бяха добре известни, тази новина беше остаряла. В резултат на всичко дотук Райън можеше да се вози в служебната си кола и малцина да му обръщат внимание. Всичко у него бе страшно шаблонно и той полагаше големи усилия нещата да си останат така. Журналистите рядко забелязваха куче, което не лае. Сигурно просто не четяха достатъчно, за да са по-наясно.

— Намислили са нещо — каза Роби веднага, щом Райън зае мястото си в главната заседателна зала на Националния военен команден център. От екрана с картата всичко ставаше ясно.

— Идват на юг ли?

— Минали са триста и двадесет километра. Командирът на флотилията е В. К. Чандраската, завършил Кралския военноморски колеж в Дартмът, трети от випуска си, сам се е издигнал. Преди няколко години мина преквалификационния курс в Нюпорт. В този клас е бил първи — добави адмирал Джексън. — Много добри политически връзки. Напоследък е прекарал удивилно много време далеч от флота си, като е пътувал и се е връщал…

— Откъде? — попита Райън.

— Предполагаме от Ню Делхи, но истината е, че всъщност не знаем. Стара история, Джак.

Райън се въздържа да не измърмори. Отчасти си бе старата история, а отчасти беше нещо съвсем ново. Никога един военен служител не смяташе, че получава достатъчно информация от разузнаването, и никога не вярваше напълно на качеството на това, с което разполага. В този случай оплакването бе достатъчно основателно: ЦРУ продължаваше да няма никакъв човешки потенциал в Индия. Райън си напомни да поговори с Брет Хансън за посланика. Отново. Психиатрите определяха неговия тип поведение като „пасивно-агресивно“, тоест той не се съпротивляваше, обаче и не сътрудничеше. За Джак беше източник на постоянна изненада фактът, че важни, зрели личности толкова често се държаха като петгодишни.

— Някаква връзка между пътуванията по сушата и ходовете му?

— Нищо очевидно — отговори Роби и поклати глава.

— Ами радиопредаванията? — попита Джак, като се чудеше дали Агенцията за национална сигурност, поредната сянка на някогашно величие, се е опитвала да подслуша радиовръзките на индийския флот.

— Получаваме някои неща чрез островите Алис Спрингс и Диего Гарсиа, ала всичко е рутинно. Предимно заповеди за придвижване на кораби, нищо с истинско оперативно значение.

Райън се изкушаваше да измърмори, че разузнавателните служби на тази държава никога не разполагат в момента с онова, което той иска, но истинската причина бе проста: информацията, която получаваше, обикновено даваше възможност на Америка да се подготви, да заобиколи проблемите, преди да са станали такива. Именно пренебрегваните неща се разрастваха в кризи, а се прескачаха, защото имаше по-важни неща… докато незначителните не избухнеха.

— Значи всичко, което имаме, е схемата им на действие.

— Ето я и нея — рече Роби и се приближи до морската карта.

— Изблъскват ни…

— И карат адмирал Дъбро да се изложи на риск. Наистина, доста хитро. Океанът е дяволски голям, но може значително да се смали, когато в него кръстосват два флота. Той още не е поискал обновяване на бойните заповеди, ала трябва да се замислим по този въпрос.

— Ами ако качат онази бригада на амфибиите си, тогава?

Отговори един армейски полковник от хората на Роби:

— Сър, ако аз ръководех операцията, би било наистина лесно. Те вече имат войски на сушата, които си устройват игрички с Тамилските тигри. Това идеално осигурява бреговия плацдарм и десантът е просто въпрос на ръководство. Достигането до брега на сплотена бойна част е трудното на всяко нашествие, обаче ми се струва, че това вече е преодоляно. Тяхната Трета бронирана бригада е много силна структура. Накратко, Шри Ланка няма никаква надежда с молби да забави нещата, камо ли да ги спре. Следващ ход: излапваш няколко летища и просто вкарваш по въздуха пехотните си части. Те разполагат с много въоръжени хора, които са в бойна готовност. Отделянето на петдесет хиляди пехотинци за тази операция няма да ги затормози много… Предполагам, че страната може да дегенерира до положение на дълготрайни метежи — продължи полковникът, — но първите няколко месеца ще тържествуват индийците, едва ли не поради неявяване на противника, а след като са способни да изолират острова чрез флота си, хм, колкото и бунтовници да имат стремеж да се борят докрай, няма как да попълват запасите си. Логичното заключение е, че Индия печели.