Том Клэнси - Дълг на честта

— Не е в наш интерес Кога да бъде свален, сър. С него можем да се справяме дяволски по-лесно, отколкото с Гото. Може би едно деликатно изявление на посланика, нещо от сорта, че РТД ви дава правомощия да действате, но…

Президентът го прекъсна:

— Но че всъщност няма да го направя? — Той поклати глава. — Знаеш, че не мога. Така на практика ще подрежа крилата на Ал Трент, а това не мога да направя. Ще изглежда така, сякаш постъпвам лицемерно с профсъюзите, което също не мога да си позволя.

— Наистина ли смятате да приложите изцяло декрета?

— Да, наистина. Само за няколко месеца. Трябва да шокирам тези копелета, Джак. Ще имаме честна търговия след двадесет години размотаване, ала те трябва да разберат, че този път не се шегуваме. Ще им бъде тежко, но след няколко месеца ще ни се доверят, ще променят малко законите си, ние ще сторим същото, и ще се уреди търговска система, която да е напълно справедлива за всички.

— Искате ли честното ми мнение?

Дърлинг кимна отново.

— За това ти плащам. Смяташ, че отиваме твърде далеч.

— Да, сър. Не желаем Кога да падне и трябва да предложим нещо съблазнително, ако искаме да го спасим. Ако възнамерявате да мислите в перспектива, трябва да решите с кого искате да си имате работа:

Президентът вдигна някакво резюме от бюрото си.

— Брет Хансън ми каза същото, обаче той не се притеснява за Кога колкото теб.

— Утре по това време ще бъде притеснен — обеща Райън.

— Тук дори не можеш да вървиш по улиците — изръмжа Мураками.

Ямата бе резервирал за себе си и за административния си персонал цял етаж от „Плаца Атина“. Индустриалците седяха сами в една всекидневна със свалени сака и вратовръзки и с бутилка уиски на масата.

— Никога не сме могли, Биничи — отвърна Ямата. — Тук ние сме гайджин. Като че ли винаги го забравяш.

— Знаеш ли какъв бизнес въртя тук, колко много купувам! — настояваше по-младият мъж. Още подушваше бирата. Беше покапала ризата му, но той бе прекалено ядосан, за да се преоблича. Искаше нещо да му напомня за урока, който получи само преди няколко часа.

— А какво да кажа за себе си? — попита Ямата. — През последните няколко години вложих шест милиарда йени в местна търговска компания. Свърших с това съвсем наскоро, както си спомняш. Сега се питам дали ще си ги възвърна някога.

— Те не биха направили това.

— Доверието ти в тези хора е трогателно и ти прави чест — отбеляза домакинът. — Смяташ ли, че когато икономиката на страната ни се разпада, те ще ме оставят да се преместя тук и да ръководя американските си капитали? През 1941 година замразиха авоарите ни.

— Сега не е 1941.

— Не, Мураками-сан, не е. Днес е много по-лошо. Тогава не паднахме от толкова високо.

— Моля ви се — каза Чавес и пресуши бирата си. — През четиридесет и първа дядо ми е отблъсквал фашистите от Петербург…

— Ленинград, сополанко такъв! — озъби се Кларк, който седеше до него. — Тези младежи, губят всякакво уважение към миналото — обясни той на двамата домакини.

Единият беше началник в рекламния отдел към тежкопромишлените предприятия на „Мицубиши“, а другият директор на авиационния им отдел.

— Така е — съгласи се Сейго Ишии. — Знаете ли, членове на моето семейство са помогнали за конструирането на изтребителите, използвани от флота ни. Веднъж се срещнах със Сабуро Сакай и Минору Генда.

Динг отвори следващите бутилки и наля на всички като добър чиновник, служещ предано на началника си Иван Сергеевич Клерк. „Бирата тук наистина е много хубава, особено след като домакините имат грижа за сметката“ — помисли си Чавес, който стоеше тихо и наблюдаваше шефа си в действие.

— Зная тези имена — рече Кларк. — Велики воини, но… той вдигна пръст — те са се били срещу сънародниците ми. Това също го помня.

— Преди петдесет години — изтъкна рекламният агент. — А и страната ви тогава беше различна.

— Така е, приятели мои, така е — призна Кларк, отпуснал главата си на една страна. Чавес си помисли, че той преиграваше по отношение на алкохола.

— За първи път сте тук, нали?

— Правилно.

— Впечатленията ви? — поинтересува се Ишии.

— Харесвам поезията ви. Много се различава от нашата. Нали знаете, бих могъл да напиша книга за Пушкин. Вероятно някой ден ще го направя, но преди няколко години започнах да се интересувам от вашата. Разбирате ли, поезията ни цели да разкрие цяла гама от мисли, често и да разкаже заплетена история, обаче вашата е далеч по-изтънчена и точна, като… Как да го кажа? Като моментален образ, нали? Може би можете да ми обясните един стих. Мога да видя образа, ама не и да разбера смисъла. Как беше? — запита се Кларк с пиянски глас. — А, да: „Сливовите цветове разцъфват, и леките жени в бордея с нови шалове цъфват.“ Е — обърна се той към шефа на рекламата, — какво значи това?