Том Клэнси - Дълг на честта

— Правителствата се сменят — отговори Нютън и доразясни.

— Едно толкова банално нещо?

— Знаете, че един ден това ще се случи в страната ви. Залъгвате се, ако мислите другояче. — Нютън не разбираше как можеше да не схванат нещо толкова очевидно. Пазарните им агенти със сигурност ги информираха колко много коли се купуват в Америка от жени. Да не говорим за най-добрата в света дамска самобръсначка. По дяволите, тя се правеше в един от филиалите на Мураками. Такава част от пазарните им проекти целеше привличането на жените като клиенти и все пак заявяваха, че същите фактори никога няма да се появят в родината им. Нютън смяташе за изключително странен факта, че бяха предубедени по този въпрос.

— Наистина ли това може да провали Дърлинг? — Все пак президентът натрупваше огромен политически капитал чрез РТД.

— Естествено, стига да се направи както трябва. Той прикрива важно криминално следствие, нали?

— Не, според казаното от теб той е помолил да го отложат поради…

— Поради политически причини, Биничи. — Той не се обръщаше често на малко име към клиента си, на когото това не му хареса. Наперено нищожество! Но пък плащаше много добре, нали? — Биничи, човек не желае да го хванат, че си играе с криминално деяние, особено пък по политически причини. И най-вече, когато става дума за злоупотребяване с жени. Ексцентричност на американската политическа система — поясни той търпеливо.

— Не можем да се бъркаме в тази история, нали? — Въпросът беше лошо обмислен. Никога досега не бе се намесвал на такова ниво.

— Защо мислите, че ми плащате?

Мураками се облегна назад и си запали цигара. Беше единственият, който можеше да пуши в този кабинет. — Как ще подходим?

— Давате ли ми няколко дни? Засега вземете следващия полет за вкъщи. Само си причинявате болка, като стоите тук, не разбирате ли? — Нютън направи пауза. — Трябва и да разберете, че това е най-сложният проект, който сте ми възлагали. Също така е и опасен — добави лобистът.

„Сребролюбец!“ — беснееше вътрешно Мураками, а погледът му отново стана безчувствен и замислен. Е, поне даваше резултати.

— Един от колегите ми е в Ню Йорк. Смятам да го видя и после да отлетя за родината оттам.

— Чудесно. Само не се набивайте в очи, нали?

Мураками стана и излезе в преддверието, където чакаха помощник и бодигард. Той беше мъж с внушителна осанка, висок за японец на такава възраст, с гарвановочерна коса и младежко лице, което контрастираше с петдесет и седемте му години. Репутацията му как въртеше бизнеса си в Америка също бе над средното ниво и затова настоящата ситуация беше още по-обидна за него. Нямаше година през последното десетилетие, когато да е купувал американски продукти на стойност, по-малка от сто милиона долара, а от време на време предлагаше тихичко да се даде на Америка по-голям достъп до хранителния пазар на родината му. С баща и дядо фермери, той се ужасяваше, че толкова много негови сънародници искат да се занимават с такъв вид дейност. В крайна сметка фермерството беше адски неефикасно, а пък американците при цялата си мързеливост бяха истински майстори в отглеждането на култури. Колко жалко, че не знаеха как да засадят една хубава градина — другата страст в живота на Мураками.

Административната сграда се намираше на Шестнадесета улица, само на няколко преки от Белия дом, и като излезе на тротоара, той имаше възможността да погледне надолу и да види внушителното здание. Не беше замъкът в Осака, ала излъчваше мощ.

— Японски гъзоблизец!

Мураками се обърна и видя гневното и бледо лице на човек от работническата класа, ако се съдеше по вида му, и толкова се смая, че нямаше време да се обиди. Телохранителят му бързо се изпречи между шефа си и американеца.

— Ще си получиш заслуженото, педераст! — извика американецът. Той понечи да си тръгне.

— Почакай. Какво лошо съм ти сторил? — попита Мураками, все още прекалено изненадан, за да се ядосва.

Ако познаваше по-добре Америка, индустриалецът можеше да разбере, че мъжът е един от вашингтонските бездомници и като повечето от тях — човек с проблем. В този случай ставаше дума за алкохолик, загубил и работата, и семейството си заради пиенето, и единствената му връзка с реалността бяха несвързаните разговори с други хора с подобни страдания. Затова, каквито и оскърбления да таеше в себе си, те бяха изкуствено подсилени. Пластмасовата му чаша бе пълна с евтина бира и понеже си спомни, че е работил някога в монтажния завод на „Крайслер“ в Нюарк, Делауер, той реши, че бирата не му е нужна толкова, колкото възможността да възнегодува, че е загубил работата си, когато и да е било това… И така, забравяйки, че собствените му проблеми са го довели до такъв мизерен живот, човекът се обърна и лисна бирата върху тримата мъже пред него, а сетне си продължи по пътя, без да продума, като толкова се радваше на направеното, че нямаше нищо против, дето загуби питието си.