Том Клэнси - Дълг на честта

— Добре дошли на борда, капитане. Някакви проблеми?

— Никакви. — Санчес му подаде шлема си и уморено се отправи към командния мостик. След три минути вече наблюдаваше останалите приземявания.

„Джони Реб“ бе вече полуофициалният прякор на кораба, тъй като го бяха кръстили на дългогодишен американски сенатор от Мисисипи, а също и верен приятел на флота. Санчес си помисли, че самолетоносачът даже миришеше на ново, излязъл не много отдавна от корабостроителниците на Нюпорт Нюз. Бяха го изпробвали край източното крайбрежие, надолу покрай нос Хорн и до Пърл Харбър. Най-новият му събрат, „Съединени щати“, щеше да е готов за изпитания след година, а започваше да се строи и още един. Беше хубаво да знае, че поне един отрасъл на военноморските сили все още функционира… малко или много.

Самолетите от неговото авиокрило идваха на интервали от около деветдесет секунди. Две ескадрили, всяка с по дванадесет изтребителя „Томкет“ F-14, плюс още две със същия брой „Хорнет“ F/A-18. Една средно силна ескадрила от десет „Интрудър“ A-6E, последвана от специалните самолети: три „Хоукай“ E-3C със системи за ранно предупреждение, два товарни С-2, четири „Праулер“ EA-6B… „И това е всичко“ — помисли си Санчес, не особено доволен.

„Джони Реб“ лесно можеше да приюти още двадесет самолета, ала авиокрилото на един самолетоносач вече не беше онова, което представляваше някога. При тази мисъл той си спомни колко претъпкани бяха някога самолетоносачите. Добрата новина бе, че сега самолетите по-лесно маневрираха по палубата, а лошата, че действителната ударна мощ на авиокрилото му се равняваше на едва две трети от някогашната. Нещо по-лошо: настъпиха тежки времена за военноморската авиация като институция. Конструирането на изтребители „Томкет“ започна през шестдесетте. Тогава Санчес се гласеше за гимназията и се чудеше кога ще може да кара кола. Първият „Хорнет“ излетя под инициалите YF-17 в началото на седемдесетте. „Интрудър“ се роди през петдесетте, горе-долу когато Бъд получи първото си колело. Не се подготвяше дори един-едничък нов военноморски самолет. Флотът на два пъти изпорти възможността да инвестира в „неуловима“ за радарите техника, първо, като не плати за проекта на ВВС F-117, а после, като върна „Авенджър“ А-12, който се оказа достатъчно неуловим, само дето изобщо не можеше да лети свястно. И ето че сега този летец-изтребител след двадесет години работа на самолетоносачи, някогашният новак, забелязан бързо и удостоен рано със собствен флаг, ето че сега, когато получи последната и най-добра военновъздушна част в кариерата си, Санчес разполагаше с по-малко бойна мощ от който и да било преди него. Същото важеше за „Ентърпрайс“, намиращ се осемдесет километра на изток.

Самолетоносачът обаче продължаваше да е царят на морето. Дори с намаления си капацитет „Джони Реб“ имаше повече ударна мощ от два индийски самолетоносача и той прецени, че да не се позволява на Индия прекалена агресивност не би трябвало да е особено трудно. Дяволски добре беше също, че това е единственият проблем на хоризонта.

— Готово — отбеляза авиационният командир, когато последният „Праулер“ се захвана за жица номер две. — Попълването завършено. Хората ти май са много добри, Бъд.

— Упражнявахме се, Тод. — Санчес се изправи и се запъти надолу към каютата си, където щеше да се освежи, преди да се срещне първо с командирите на ескадрили, а сетне и с оперативното ръководство, за да съставят плановете за ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. „Сигурно ще е добра подготовка“ — помисли си той. Карал през по-голямата част от кариерата си като моряк от атлантическия флот, това щеше да е първата му възможност да хвърли поглед на японските ВМС и се питаше какво би си помислил дядо му. През 1942 Хенри Гейбриъл „Майк“ Санчес беше командир на авиогрупа на американския кораб „Оса“, мерещ силите си с японците във военните операции за остров Гуадалканал. Чудеше се какво би казал Големият Майк за предстоящото учение.

— Хайде де, трябва да ми дадеш някакъв шанс — настоя лобистът. За сериозността на нещата свидетелстваше и фактът, че работодателите му го уведомиха за възможността да се наложи съкращаване на разходите за окръг Колумбия. Това бе много неприятна новина. „Не съм само аз“ — каза си бившият конгресмен от Охайо. В службата си имаше двадесет човека, за които трябваше да се грижи, а те също бяха американци, нали? И така, той подбра внимателно мишената си. Този сенатор си имаше проблеми: истински съперник в предварителните и друг, не по-малко реален опонент в общите избори. Нужен му беше по-голям фонд за водене на кампанията. Може би това го правеше податлив на разума.