Том Клэнси - Дълг на честта

— Ти си тази, която първа го каза. Не помниш ли? Това момиче е американска гражданка, която сигурно се нуждае от малко помощ. Да не се превръщаме в нещо, което не сме, а? Кларк и Чавес ли работят по задачата?

— Точно така.

— Мисля, че трябва да внимаваме, но и да предложим на момичето билет за дома. Ако каже „не“, тогава може би ще обмислим и други възможности, ала никакви своеволия. Тя получава честно предложение да отлети за дома. — Райън сведе поглед към краткия доклад на Кларк и го прочете по-внимателно. Ако идваше от другиго, нямаше да го приеме така сериозно, обаче познаваше добре Джон Кларк, беше отделил време да научи всичко за него. Някой ден това щеше да доведе до приятен разговор между тях.

— Ще го задържа. Смятам, че президентът също трябва да го прочете.

— Съгласна — отговори заместник-директорът на оперативния отдел.

— Получиш ли нещо подобно…

— Ще бъдеш известен — обеща Мери Пат.

— Идеята ти за БОДИЛ е добра.

— Искам Кларк да… Хм, може би да натисне малко повече, за да видим дали ще получи идентични мнения.

— Дадено — съгласи се Райън веднага. — Натискай толкова силно, колкото искаш.

Личният реактивен самолет на Ямата беше стар „Гълфстрийм“ G-IV Макар и снабден с помощни резервоари за гориво, обикновено той не можеше да се справи без спиране с десет хиляди седемстотин осемдесет и четири километровия полет от Токио до Ню Йорк. Пилотът му го увери, че днес е различно. Бързото въздушно течение над северния Тих океан се движеше с цели сто и деветдесет възла и щяха да му се радват няколко часа. Това покачи скоростта им на 1251 километра в час. Така щяха да отрежат цели два часа от нормалния полет.

Ямата беше доволен. Времето значеше много. Нито едно от нещата, занимаващи ума му, не бе записано, така че нямаше планове за прелистване. Макар и изтощен от дългите дни, проточили се напоследък в дълги седмици, откри, че тялото му не можеше да се отпусне. Ненаситен читател, той не изпита интерес към нито един от материалите, които държеше в самолета си. Беше сам и нямаше с кого да приказва. Нямаше абсолютно никаква работа, а това му се стори странно. Неговият G-IV се носеше на дванадесет хиляди и петстотин метра височина и под него бе ясна утрин. Отчетливо виждаше повърхността на северния Тих океан, безкрайните редици на носените от силните ниски ветрове вълни, гребените на някои от тях, които бяха украсени в бяло. Безсмъртното море. През почти целия му живот то беше американско езеро, в което властваше техният флот. Знаеше ли морето това? Знаеше ли то, че всичко щеше да се промени?

Промяна. Ямата изсумтя. Тя щеше да започне броени часове след пристигането му в Ню Йорк.

— Тук Бъд, последна фаза. Вземам балона за три хиляди и шестстотин литра — съобщи капитан Санчес по радиовръзката си. Като командир на авиокрилото на американския кораб „Джон Стенис“ (CVN-74) изтребителят му F/A-18F щеше да се приземи пръв на палубата. Странно, макар да бе най-старшият пилот на борда, той не познаваше хорнета, тъй като прекара цялата си кариера в изтребители „Томкет“ F-14. По-лек и по-маневрен, а като капак и с достатъчен запас от гориво, за да направи нещо повече от това да излети, да обиколи палубата веднъж и да се върне (поне така му се струваше често), той откри, че му харесва за разнообразие да полети малко сам, след като целият му живот премина в двуместен самолет. „Май идеята на боклуците от ВВС ще се окаже добра в крайна сметка…“

Пред него, на огромната палуба за излитане на новия самолетоносач, редници и сержанти изпънаха до нужната степен застопоряващите жици, взеха празната цистерна на изтребителя му и добавиха количеството гориво, което поръча. Трябваше да го правят всеки път. „Голямата палуба“ — помисли си от километър разстояние той. За тези долу тя изглеждаше достатъчно огромна, но на Санчес все повече му заприличваше на сандъче с кибритени кутии. Освободи ума си от мисълта и се съсредоточи над задачата. Хорнетът се разклати леко, докато минаваше през клокочещия, неспокоен въздух, причина за който беше масивният команден мостик на самолетоносача, ала очите на летеца бяха приковани в „кюфтето“ — червената светлина, отразена от огледало право в центъра. Някои наричаха Санчес „господин Робот“, понеже от неговите хиляда шестстотин и нещо кацания на самолетоносачи (всяко се записваше в бордовия дневник) по-малко от петдесет не бяха успели да улучат оптималната жица номер три.

„Леко, леко“ — каза си той и освободи лоста назад с дясната си ръка, с лявата боравеше с ръчките за газта, същевременно следеше и темпото на снишаване и… Готово! Почувства как изтребителят рязко се разтресе при захващането за жицата (нямаше съмнение, номер три!) и забави ход, макар да изглеждаше, че спускането към ръба по наклонената палуба със сигурност ще го изхвърли зад борда. Самолетът спря като че ли на сантиметри от мястото, където покритата с асфалт стомана се спуска към синята вода. Всъщност разстоянието бе по-скоро тридесетина метра. Санчес освободи опашната кука и остави жицата бавно да се върне в изходно положение. Сетне един моряк започна да му маха и да му обяснява как да се добере до нужното място и скъпият реактивен самолет се превърна в особено тромаво превозно средство на най-скъпия паркинг в света. Пет минути по-късно моторите спряха и след като ограничителните вериги бяха поставени, Санчес отвори сгъваемия прозрачен люк и слезе по стоманената стълба, която облеченият с кафяв пуловер палубен матрос беше поставил.