Том Клэнси - По заповед на президента

— Недей, да не я урочасаш, Кати — каза уморено деканът Джеймс.

— Няма, Дейв, но искам да знам защо. Аз самата я разпитах. Тя е спала в едно и също легло с него два дни преди да го докара тук…

— Имали ли са полови сношения? — попита Алекс, влизайки в стаята.

— Не, Алекс. Специално я питах. Той не се чувствал достатъчно добре. Мисля, че тази жена ще оцелее. — А това беше първият такъв случай в Балтимор.

— Поддържаме я така вече почти седмица, Кати.

— Знам, Дейв, но този случай е първият — посочи ХИРУРГ. — Тук има нещо различно. Какво е то? Трябва да разберем!

— Картона? — Кати го подаде на Александър.

Той го прехвърли набързо. Температурата спадаше, кръвната картина… все още не бе съвсем нормална, но…

— Какво казва тя, Кати? — попита Александър, прехвърляйки няколко страници назад.

— Искаш да кажеш как твърди, че се чувства ли? Паникьосана, изплашена до смърт. Масивни главоболия, абдоминални гърчове. Мисля си, че повечето от това си е чист стрес. Не можем да я обвиняваме, нали?

— Показателите непрекъснато се подобряват. Чернодробната функция е била закъсала доста, но процесът снощи е спрял и вече се оправя…

— Точно това привлече вниманието ми. Тя надвива болестта, Алекс — каза доктор Райън. — Най-важното е, че с нейна помощ ще победим. Но как? Какво можем да научим от случая й? Какво можем да приложим при останалите пациенти?

Това вече окончателно убеди доктор Александър. Джон Пикет беше прав. Той трябваше да отиде в «Рийд».

— Дейв, искат незабавно да тръгвам за Вашингтон.

— Отивай — отвърна моментално деканът. — Тук имаме достатъчно хора. Тръгвай, стига да можеш да помогнеш да разкрием тая мръсотия.

— Кати, най-вероятният отговор на въпроса ти е и най-простият. Способността на даден човек да надвие този вирус е обратнопропорционална на броя на частиците, попаднали в системата. Всеки човек си мисли, че един вирус е достатъчен, за да го убие. Няма нищо по-грешно от това. Нищо не е толкова опасно. Ебола убива, като първо надвива имунната система; едва тогава се захваща с органите. Ако тя е получила малка порция от тия дребни копеленца, тогава имунната й система е победила и е надвила. Поговори още с нея, Кати. Разбери всяка подробност от контакта й със съпруга от последната седмица. Ще ти се обадя след два часа. Как са другите?

— Алекс, ако в това има дори капчица надежда, мисля, че можем да успеем — намеси се доктор Джеймс.

Александър се върна на горния етаж за обеззаразяване, после взе «чистия» асансьор до фоайето и излезе. Навън вече го чакаха.

— Господин президент, моля ви, първо трябва да преразгледаме информацията. Дори повиках доктор Александър от «Хопкинс» да работи с групата, която сформирах в «Рийд». Прекалено рано е за каквито и да било заключения. Моля ви, нека продължим работата си.

— Добре, генерале — изрече гневно Райън. — Ще чакам. По дяволите — изруга той, след като затвори.

— Имаме да вършим и друга работа, сър — посочи му Гудли.

— Знам — каза президентът.

Поне събирането на самолетите беше лесно. Боингите от повечето главни авиолинии се насочваха към Барстоу, Калифорния, след като екипажите бяха тествани за антитела на ебола. В Националния център войниците се качваха по автобусите. Не се знаеше почти нищо за целта им, освен че потегляха. Крайният пункт засега беше тайна; войниците щяха да я научат само ако излетяха по маршрутите с шестнайсетчасови полети. Над десет хиляди мъже и жени означаваше четиридесет полета, които се осъществяваха с темпо от пет на час от рудиментарните съоръжения в пустинята. Служителите на гражданските авиолинии щяха да кажат на всеки, който пита, че частите във Форт Ъруин се прехвърлят на ново място, за да окажат съдействие при осъществяването на националната карантина. Във Вашингтон няколко репортери научиха още нещичко.

— Томас Донър? — попита жената в маска.

— Точно така — отвърна троснато репортерът и стана от масата за закуска. Беше по джинси и фланелена риза.

— ФБР. Ще дойдете ли с мен, сър? Трябва да си поговорим за някои неща.

— Арестуван ли съм? — попита телевизионната звезда.

— Само ако желаете да бъдете арестуван, господин Донър — каза агентката. — Но трябва да дойдете веднага с мен. Нямате нужда от нищо специално освен портфейла си, документите за самоличност и вещи от първа необходимост — добави тя, връчвайки му хирургическа маска, опакована в найлон.

— Чудесно. Дайте ми само минутка. — Вратата се затвори; Донър целуна жена си, взе си яке и се обу. Появи се вече сложил маската и последва агентката до колата й. — И така, ще ми кажете ли за какво е всичко това?