Том Клэнси - По заповед на президента

Дигс извика и двамата полковници в кабинета си, за да им съобщи новината.

— Имаме предварителни разпореждания за прехвърляне отвъд океана.

— Кой от двамата? — попита Едингтън.

— И двамата — отвърна генералът.

— Къде, сър? — попита Хам.

— В Саудитска Арабия. И двамата сме били там и сме го правили, Ал. Сега и вие ще имате шанс, полковник Едингтън.

— Защо? — запита гвардеецът.

— Още не са казали. Имам информация за предисторията, тъкмо сега върви по факса. Всичко, което ми казаха по телефона, е, че ОИР почва нещо много да шава.

— «Бъфало Форуърд»? — попита Хам. — Без предупреждение?

— Точно така, Ал.

— Това има ли връзка с епидемията? — попита Едингтън.

— Никой не ми е казал нищо такова — поклати глава Дигс.

Делото щеше да се гледа във федералния окръжен съд в Балтимор. Едуард Дж. Килти бе подал иск срещу Джон Патрик Райън. Същината на оплакването беше, че Килти искал да премине от един щат в друг, а ответникът не му позволил. В молбата се настояваше за решение, произнесено в порядъка на опростено съдопроизводство, незабавно анулиращо заповедта на президента (странно, но в тъжбата Райън се споменаваше като президент на Съединените щати). Килти считаше, че ще спечели делото. Конституцията беше на негова страна, а той бе избрал съдията много внимателно.

Специалната група за преценки към Националното разузнаване вече бе в пълен състав, но резултати нямаше. Намеренията на Обединената ислямска република бяха съвсем ясни. Номерът беше да се направи нещо, за да им се попречи, а това, строго казано, не спадаше към функциите на разузнаването.

Не бяха успели да ги видят кога пристигат и това привлече вниманието им. На следващия ден на разсъмване трите наземни дивизиона на 10-и бронетанков полк бяха напълно разгърнати, а четвъртият, съставен от ударни хеликоптери, се нуждаеше от още един ден, за да влезе в релси. Кувейтските офицери — тяхната редовна армия беше все още относително малка, с щатове, запълвани от възторжени запасняци — поздравяваха американските си колеги. От своя страна, полковник Магрудър нареди един от дивизионите му да се построи в парадна формация. Петдесет и два танка, събрани заедно, изглеждаха като юмрука на разгневен бог. Разузнавателните служби на ОИР очакваха нещо подобно, но не чак толкова скоро.

— Какво е това? — попита Даряеи. Не му се случваше често да изтървава нервите си.

— Обикновен парад. — Шефът на разузнаването му бе успял да се съвземе след първоначалния шок и да оцени реалната обстановка. — Това е само един полк. Четири от шестте дивизии от Войнството на Бога имат по три, а две — по четири полка. Като цяло ги превъзхождаме двайсет към едно. Да не би да сте очаквали, че американците изобщо няма да реагират? Не би било реалистично. Но тук виждаме мащаба на реакцията им. С един полк, прехвърлен от Израел и изпратен съвсем не там, където би трябвало. И си мислят, че ще ни изплашат!

— Продължавайте. — Тъмните очи леко омекнаха.

— Америка не може да прехвърли дивизиите от Европа. Те са заразени. Същото важи и за тежките им дивизии в Америка. И така, първо ще атакуваме Саудитска Арабия. Голяма битка, ще я спечелим. Околните държавици ще се предадат, защото иначе ще бъдат смачкани — и тогава Кувейт ще остане сам, само със собствената си войска и американския полк. Лесно ще им видим сметката. Те вероятно очакват първо да атакуваме Кувейт, обаче ние няма да повторим онази грешка, нали?

— А ако помогнат и усилят въоръжението на Саудитска Арабия?

— Тук случаят е сходен: в Кралството имат оборудване само за една бригада. Втората плува по море. Разговаряхте с Индия на тази тема, нали така? — Това беше толкова естествено, че той бе успял да го предвиди. Врагът си беше враг. Невинаги сътрудничеше. — А и се съмнявам, че разполагат с войски, които да прехвърлят. Самолети, може би, но в диапазон от десет хиляди километра няма нито един самолетоносач, а самолетите, макар че могат да ни създадат доста неприятности, нито могат да заемат, нито да отбраняват земен терен.

— Благодаря, че ми изяснихте нещата. — Настроението на стареца видимо се повиши.

— Най-после се срещнахме, другарю полковник — каза Головко на офицера от ЦРУ.

Кларк винаги се бе чудил дали някога ще види главния щаб на КГБ отвътре. А най-малко бе очаквал да го черпят в кабинета на председателя. Беше още сутрин, но той отпи от чашката водка.

— Вашето гостоприемство съвсем не е онова, което са ме учили да очаквам, другарю председател.