Том Клэнси - По заповед на президента

След шест часа същото се случи и в Балтимор, а скоро след това смъртните случаи се заредиха по територията на цялата страна. Медиите ги оповестяваха широко и ужасът, обзел Щатите, се задълбочаваше. Обикновено съпругът умираше първи, скоро след това го последваше и съпругата му. При много случаи децата щяха да бъдат следващата жертва.

Това вече беше повече, отколкото можеше да понесе и най-хладнокръвният човек. Доскоро кризата бе изглеждала като някакво далечно събитие, което изобщо не може да се добере до всеки. Сега обаче предприятията и училищата бяха затворени и пътуванията — ограничени, но пък всичко се излъчваше по телевизията и беше едновременно и реално, и не. Думата «смърт» се споменаваше все по-често. На екраните се появяваха снимките на жертвите, в някои случаи дори домашни записи на видео — движещите се изображения на вече мъртви хора. Следваха мрачните думи на репортерите. Всичко това нахлуваше в общественото съзнание с неизбежност, която беше колкото нова и различаваща се от всичко досега, толкова и ужасяваща. Не беше от онзи вид кошмари, от които човек може да се пробуди. Беше един безкраен истински кошмар.

Мърморенията срещу федералните ограничения върху пътуванията отшумяха в същия ден, в който починаха търговецът на спортни артикули в Тексас и търговецът на автомобили в Мериленд. Междуличностните контакти, които в началото бяха рязко ограничени, а впоследствие почнаха да се оживяват, вече се ограничаваха само между членовете на семействата. Хората общуваха само по телефона. Междуградските линии загряваха до такава степен, че телефонните компании бяха принудени да излъчват предупредителни съобщения, с които умоляваха гражданите да не прекаляват с продължителността на разговорите; за правителствените и медицинските нужди бяха заделени специални линии. В страната се надигаше истинска паника, макар и ограничена на персонално ниво. Нямаше никакви публични демонстрации. Движението по улиците в големите градове буквално отсъстваше. Хората дори спряха да отскачат до супермаркетите, а живееха на консерви или от запасите си във фризерите.

Репортерите, които не спираха да щъкат насам-натам с подвижните си камери, излъчваха всичко това и по този начин хем нагнетяваха обстановката, хем спомагаха за решението на проблема.

— Нещата вървят, полковник — каза генерал Пикет по телефона на бившия си подчинен в Балтимор.

— Къде си, Джон? — запита Александър.

— В Далас. Нещата вървят, полковник. Искам обаче да направиш нещо.

— Какво?

— Спри да лекуваш. За тая работа си има местни лекари. Сформирал съм работна група в болницата «Уолтър Рийд». Веднага потегляй натам. Прекалено голям мозък си, за да си губиш времето да слагаш системи, Алекс.

— Джон, сега командвам друго отделение и трябва да ръководя войските си. — Това беше урок, добре запомнен от времето му в униформа.

— Чудесно, хората ти знаят, че си загрижен, полковник. Обаче можеш ли да захвърлиш дяволската му пушка и да започнеш да мислиш като командир? Тази битка няма да бъде спечелена в болниците, нали така? — запита логично Пикет. — Изпратил съм ти транспорт. Долу пред стълбите трябва да чака бронетранспортьор, който ще те откара веднага в «Рийд». Искаш ли да те извикам запас и да ти издам заповед за това?

Наистина можеше да го направи, помисли Александър.

— Дай ми половин час. — Професорът затвори телефона и погледна в коридора. Санитари в пластмасови скафандри изнасяха поредното тяло в найлонов чувал от една стая. Алекс се чувстваше горд, че е тук. Макар че губеше пациенти и щеше да продължава да губи, той беше тук и изпълняваше дълга си, показваше на подчинените си, че е един от тях, грижеше се за болните, поемайки рискове съгласно клетвата, която беше дал на двайсет и шест години. Когато всичко това приключеше, целият екип щеше да гледа на случилото се с чувство на солидарност. Колкото и ужасно да беше всичко, те си изпълняваха дълга…

— По дяволите — изруга той. Джон Пикет беше прав. Битката действително се водеше тук, но нямаше да бъде спечелена тук. Алекс каза на главния си помощник, че отива на долния етаж, който се ръководеше от декана Джеймс.

При него имаше един много интересен случай. Жена, тридесет и девет годишна, приета преди два дни. Съпругът й умираше и тя беше съкрушена, но болестта не напредваше. Дори напротив, даваше ясни признаци, че спира.

— Какво ли става с тази пациентка? — размишляваше Кати Райън.