Уилям Грифин - По заповед на президента

Международно летище „Куатро де Феверейро“

Луанда, Ангола

14:45, 23 май 2005

Още докато изкачваше несигурните стъпала, които се спускаха и прибираха, докато навеждаше глава, за да мине през вратата на самолета „Боинг 727“, капитан Алекс Макълхъни, четирийсет и две годишен, червендалест, с буйна коса, която вече започваше да посивява, с тяло, което започваше леко да наедрява, имаше неясното предчувствие, че нещо не е наред — че нещо лошо ще се случи, — но не беше подготвен за мъжа с тъмна кожа, когото завари вътре, изправен до далечната стена. Мъжът държеше „Узи“, което беше насочена право в корема на Макълхъни.

О, по дяволите!

Макълхъни спря и вдигна и двете си ръце, с дланите към мъжа, на нивото на раменете си.

— Отстрани се от вратата, капитане! — нареди мъжът и направи движение с „Узито“, което подсказа на Макълхъни, че той иска от него да влезе в пилотската кабина.

„Акцентът му не е американски. Нито британски. Кожата му е тъмна, но не е черна. Може би е португалец? О, хайде, португалците не отвличат самолети. Този трябва да е арабин.“

Мъжът с „Узито“ беше облечен почти като Макълхъни — тъмни панталони, черни обувки, бяла риза с отворена яка, пагони. Джобовете на гърдите му бяха с капаци, пагоните показваха чин капитан. На единия му джоб дори имаше значка на член от екипажа на „Трензиънт Еър“, който беше минал през митницата и щеше да остане на летището двайсет и четири часа или дори повече.

Макълхъни тръгна към пилотската кабина.

— Назад! — нареди мъжът. — И остани на мястото си.

Макълхъни се подчини.

— Не искаме никой да те види с вдигнати ръце, нали? — запита мъжът с тон, който беше почти приятелски.

Макълхъни кимна, но нищо не каза.

„Предполагам, че трябваше да се случи нещо такова. Трябва да запазя самообладание, да правя точно онова, което ми казват, и в никакъв случай да не правя нещо глупаво.“

— Самолетът е реквизиран — каза мъжът. — От Легиона на Джихад.

„Какъв, по дяволите, е този Легион на Джихад? А има ли значение? Сигурно са араби, които говорят английски и са достатъчно умни да се облекат в униформите на пилоти. Ще отвлекат самолета. И мен.“

Макълхъни кимна, не каза нищо един кратък миг, после се възползва от шанса си.

— Разбирам, но ако вие сте…

Някой зад него го сграбчи за косата и дръпна силно главата му назад. Той понечи да се противопостави — чист рефлекс, — но после с крайчеца на окото си видя нещо като нож за чистене и рязане на риба, почувства го опрян до адамовата си ябълка и се застави да стои неподвижно.

Исусе Христе!

— Ще говориш само когато ти разрешим и ще искаш разрешение с вдигане на ръка, както правят децата в училище. Разбра ли?

Макълхъни се опита да кимне, но заради ножа, опрян в гърлото му, и заради ъгъла, под който главата му беше наклонена назад, това едва ли беше видимо за мъжа срещу него. Замисли се за миг, после вдигна дясната си ръка малко по-нависоко.

— Можеш да говориш — каза мъжът с „Узито“.

— След като сте пилот, защо имате нужда от мен? — запита той.