Уилям Грифин - По заповед на президента

Той разкопча колана си, стана от седалката и видя, че другият мъж също е разкопчал колана си, станал е и го чака, за да преминат от пилотската кабина в корпуса на самолета.

— Към задната част, моля, капитане — каза мъжът и направи знак с оръжието.

Макълхъни влезе в отделението за пътниците. Местният пилот стоеше все така завързан на една от седалките. Макълхъни го погледна, когато мина покрай него. Като че ли нещо се беше разляло в скута му.

„Разляло ли? Той се е напикал в гащите.“

Когато стигнаха задната част на отделението за пътниците, мъжът нареди:

— Отвори вратата, капитане.

Макълхъни се подчини. Първото, което забеляза, беше, че топлият тропически въздух като че ли се изля във вътрешността на самолета.

После някой отново го сграбчи за косата и дръпна силно главата му назад. А след това го избутаха от самолета и той падна двайсет фута по-надолу на земята. Удари силно и лошо рамото си и в последния миг от живота си видя как кръвта от прерязаното му гърло се излива върху цимента.

Беше вече мъртъв, когато вторият пилот беше отведен до отворената врата с все още завързани очи. От него се отърваха по същия начин.

После задната врата на самолета отново беше затворена и той беше откаран до другия край на пистата, където се появи цистерна и започна да го зарежда с гориво.

Международно летище „Куатро де Феверейро“

Луанда, Ангола

14:10, 23 май 2005

Съвсем случайно Х. Ричард Милър, трийсет и шест годишен, висок шест фута и два инча, тегло двеста и двайсет паунда, чернокож от Филаделфия, Пенсилвания, не само беше там, когато малко след случилото се му съобщиха за „неразрешено излитане на «Боинг 727», принадлежащ на «Лийз Еър Корпорейшън» от Филаделфия“, но дори видя какво се случи.

Милър, майор от армията, беше част от дипломатическия корпус в Република Ангола. Заемаше длъжността помощник на военния аташе. Той беше всъщност и, разбира се тайно, шефът на ЦРУ в Луанда.

Но с изключение на това, че дипломатическата му мисия му даваше неограничен достъп до летището, нито официалната, нито скритата, му длъжност обясняваше присъствието му на летището в онзи момент, когато самолетът беше отвлечен. Беше отишъл до летището, за да си купи одеколон „Бос“, да изпие чаша мартини и после да обядва в ресторанта на летището, където храната беше наистина добра. Тъй като и това беше част от събирането на информация, щеше да плати обяда си със служебни пари.

Когато влезе в ресторанта, избра маса до един от огромните прозорци. Те предлагаха панорамна гледка на летището — виждаше се всичко, с изключение на сградата, в която се намираше. Остави дигиталния си фотоапарат на масата, за да не му го откраднат или да го забрави, когато си тръгне. Освен това така можеше да го грабне и да направи снимка, без да предизвика подозрение и без, така се надяваше, да привлече вниманието върху себе си.

Келнерът се появи бързо до масата и Милър си поръча мартини. После дълго гледа към летището. Спрян все така недалеч от началото на пистата, ориентирана север-юг, той видя „неговия самолет“, „Боинг 727“, който беше все там не само през последната седмица, но и през последните четиринайсет месеца.

Мислеше за него като за „неговия самолет“, защото, когато го беше забелязал преди четиринайсет месеца, го беше заснел и го беше проверил. Без дори да направи официално запитване, той влезе в интернет и научи, че е регистриран в „Лийз Еър Корпорейшън“ от Филаделфия. От източник на летището — един от операторите от наземния контрол, който всеки месец получаваше сто долара от служебните пари на Милър — беше научил, че самолетът се беше приземил принудително в Луанда. Не знаеха закъде е пътувал, когато това се е случило.

Милър беше пилот, авиатор от армията — но в момента не летеше, защото физическото му състояние не позволяваше и точно затова беше „временно“ прикрепен към ЦРУ и изпратен в Луанда — и знаеше, че принудителното кацане е най-разумното решение, което един пилот може да вземе, когато забележи червена лампичка да свети на контролното табло. Знаеше, че това трябва да се направи, преди да е станало прекалено късно и да се наложи аварийно кацане.

Милър беше започнал да съжалява този самолет, както понякога съжаляваше самия себе си. Самолетът вече беше „приземен“, както „приземен“ беше и самият той, забутан в тази живописна Луанда, Ангола, от обстоятелства, които бяха извън неговия контрол. Знаеше, че и самолетът, като него, би предпочел да бъде във Филаделфия, където беше израснал, където живееха родителите му и където човек можеше да е сигурен, че 999 от хиляда красиви жени не страдат от СПИН, което не можеше да се каже за Луанда, Ангола.