Том Клэнси - По заповед на президента

Отново благодаря за огромната помощ на:

Пеги, заради някои ценни съвети;

Майк, Дейв, Джон, Джанет, Кърт и Пат от болницата «Джон Хопкинс»;

Фред и неговите приятели от службата за сигурност;

Пат, Даръл и Бил, рецидивисти във ФБР;

Фред и Сам, мъже, които доблестно носеха униформата и службата си;

Х. Р., Джо, Дан и Дъг, които все още го правят.

Америка съществува именно заради такива хора.

В първото издание с твърди корици на «Безпощадно» цитирах част от стихотворение, на което попаднах случайно и чиито заглавие и автор не успях да открия. То ми се стори най-добрият епитаф за моето «малко приятелче» Кайл Хейдок, който почина от рак на осем години и двайсет и шест дни — в сърцето ми той винаги ще остане с мен.

По-късно разбрах, че стихотворението се нарича «Възнесение» и че автор на тези великолепни стихове е Колийн Хичкок, поетеса с рядък талант, която живее в Минесота. Използвам възможността да препоръчам творбите й на всички почитатели на лириката. Надявам се, че стиховете й ще въздействат и на другите така, както грабнаха и развълнуваха самия мен.

Това сигурно бе най-ужасният момент. Като че ли едновременно беше двама различни човека. Единият гледаше през прозореца на закусвалнята на вашингтонското бюро на Си Ен Ен и виждаше пламъците, обхванали останките на Капитолия — жълти цветя, издигащи се над оранжев блясък, цветя, положени над хилядите животи, отнети преди по-малко от час. За момента вцепенеността потискаше мъката му, но той знаеше, че и тя ще дойде, макар и не веднага. Смъртта в цялата си ужасна величественост за пореден път бе протегнала ръка към него. Беше я виждал да идва, да спира и да се отдръпва, и най-доброто, което можеше да се каже в случая, бе, че децата му не знаеха колко близо е бил младият им живот до своя преждевременен завършек. За тях това беше просто инцидент, който не разбираха. Сега бяха заедно с майка си и при нея щяха да се чувстват в безопасност, докато баща им бе някъде далеч. За съжаление и те, и той, отдавна бяха свикнали с това положение. И така, Джак — по кръщелно Джон Патрик Райън, гледаше останките от Смъртта и едната част от него все още не чувстваше нищо.

Другата му част виждаше същата гледка и знаеше, че трябва да направи нещо, но макар да се опитваше да мисли логично, логиката не успяваше да надделее, защото логиката не знаеше какво да направи или с какво да започне.

— Господин президент — обади се специален агент Андреа Прайс.

— Да? — без да се извръща от прозореца, отвърна Райън. Зад него — той виждаше отраженията им в стъклото — с извадени оръжия бяха застанали още шестима агенти от Службата за сигурност, за да държат другите на разстояние. Навън пред вратата трябваше да има тълпа от служители в Си Ен Ен, събрани отчасти от професионален интерес — в края на краищата те бяха новинари, — но най-вече от обикновеното човешко любопитство да се сблъскаш с истински исторически момент. Сигурно се чудеха как ли е тук, вътре, без да осъзнават докрай факта, че такива събития са еднакви за всички. Независимо дали се е сблъскал с автомобилна катастрофа или внезапна тежка болест, неподготвеният човешки разум просто спира и се опитва да открие логика там, където такава няма — и колкото по-сериозно е изпитанието, толкова по-труден е периодът на възстановяване. Но поне хората, обучени за справяне с кризисни моменти, разполагаха с процедури, на които да разчитат.