Том Клэнси - По заповед на президента

— Сър, трябва да ви отведем в…

— Къде? На безопасно място ли? Къде има такова? — попита Джак, после мислено се упрекна за жестокостта на въпроса си. Поне двайсет агенти бяха загинали в пожара само на километър и половина оттук, и всички те бяха приятели на мъжете и жените, които стояха в закусвалнята заедно с новия си президент. Той нямаше право да ги товари с тревогите си. — А семейството ми? — попита Райън след малко.

— В казармата на морските пехотинци, на Осма и Първа улици, както наредихте, сър.

Да, за тях бе добре да могат да докладват, че са изпълнили заповедите му. Пък и за него беше добре да знае, че заповедите му се изпълняват. Във всеки случай, поне бе направил едно нещо както трябва. Дали беше достатъчно за основа, върху която да продължи?

— Сър, ако това е част от организирано…

— Не е. Такива неща никога не са, нали, Андреа? — попита Райън. С изненада установи колко уморено прозвуча гласът му и си напомни, че шокът и стресът са по-уморителни и от най-напрегнатите физически упражнения. Като че ли не му достигаше енергия дори да разтърси глава, за да проясни мислите си.

— Могат да бъдат — отбеляза специален агент Прайс.

— И как се постъпва в такива случаи?

— Самолетът — отвърна Андреа. Имаше предвид Националния въздушен команден пост за извънредни ситуации, един специално пригоден Боинг 747, който държаха в базата на военновъздушните сили «Андрюс». Джак обмисли за миг предложението, после се намръщи.

— Не, не мога да избягам. Струва ми се, че трябва да се върна там — посочи към пожара той. «Да, там ми е мястото.»

— Не, сър, прекалено опасно е.

— Там е мястото ми, Андреа.

«Той вече разсъждава като политик» — разочаровано си помисли Прайс.

Райън видя изражението й и осъзна, че трябва да й обясни. Някога беше научил нещо, навярно единственото, което подхождаше за момента.

— Това е една от функциите на лидера. Научих го в Куонтико. Войската трябва да вижда, че си вършиш работата. Трябва да знае, че си с нея. — «А аз трябва да съм сигурен, че всичко това се случва в действителност, че наистина съм президент.»

Наистина ли беше президент?

От Службата за сигурност смятаха така. Той бе положил клетвата, беше изрекъл думите, бе призовал Божието име да благослови усилията му, но всичко това беше станало прекалено скоро, прекалено набързо. Едва ли не за пръв път в живота си Джон Патрик Райън затвори очи и пожела да се събуди от този сън, сън прекалено невероятен, за да е истински, но когато отново ги отвори, оранжевият отблясък и издигащите се жълти пламъци не бяха изчезнали. Знаеше, че е изрекъл думите — дори беше държал кратка реч, нали? Но сега не можеше да си спомни нито дума от нея.

«Да се залавяме за работа» — бе казал той преди минута. Спомняше си това. Съвсем автоматичен израз. Означаваше ли наистина нещо?

Джак Райън поклати глава — струваше му се огромно постижение да направи дори само това, — после се извърна от прозореца и погледна към агентите в стаята.

— Добре. Кои са оцелелите?

— Министрите на търговията и вътрешните работи — отвърна специален агент Прайс, осведомявана непрекъснато по личната си радиостанция. — Министърът на търговията е в Сан Франциско, а на вътрешните работи — в Ню Мексико. Вече са извикани и ще пристигнат със самолети на военновъздушните сили. Загубихме всички останали членове на кабинета: директор Шоу, всичките деветима съдии от Върховния съд и шефовете на щабовете. Не сме сигурни колко членове на Конгреса са отсъствали, когато се случи това.

— А госпожа Дърлинг?

Прайс поклати глава.

— Не успя да се измъкне, сър. Децата са в Белия дом.

Джак мрачно кимна, стисна устни и затвори очи при мисълта за поредното нещо, за което трябваше да се погрижи лично. За децата на Роджър и Ан Дърлинг това не беше обществено събитие. За тях всичко бе трагично просто: мама и татко бяха мъртви и сега те бяха сираци. Джак ги беше виждал, бе разговарял с тях — всъщност нищо повече от усмивка и «Здрасти», които човек отправя на нечии деца, но те бяха истински същества с лица и имена — освен че презимената им бяха единственото, което им беше останало, а лицата им бяха изкривени от ужас и безнадеждност. Те сигурно бяха като него — щяха да се опитват да затворят очи и да отпъдят кошмара, който нямаше да изчезне, но за тях щеше да е много по-тежко поради възрастта и уязвимостта им.

— Знаят ли?

— Да, господин президент — отвърна Андреа. — Гледаха телевизия и агентите трябваше да им кажат. Имат живи баби и дядовци, също и други роднини. Ще ги доведем. — Тя не прибави, че и това е предвидено, че в оперативния център на Службата за сигурност на няколко пресечки на запад от Белия дом има шкаф с пликове, в които са запечатани планове за всякакви ужасни възможности, и че това е просто една от тях.