Том Клэнси: По заповед на президента

Жана Батист беше умела и опитна. Бе дошла тук, когато тази страна все още принадлежеше на родината й, и остана след промяната на статуса й. През това време беше вършила работата си по същия начин, със същото умение, въпреки бурните политически промени около нея, независимо дали пациентите й бяха африканци, или европейци. Но четирийсетте години, повече от трийсет от които все на това място, бяха взели своето.

Не че вече не я бе грижа. Определено не беше така. Просто наближаваше шейсет и пет, а това бе прекалено много за сестра със съвсем малко помощници, често с четиринайсетчасов работен ден и с няколко часа за молитва, което беше добре за душата й, но уморително за всичко друго. Като по-млада тялото й бе здраво — за да не кажем яко — и не един от лекарите я бе наричал «сестра Скала». Лекарите си бяха заминали, но тя беше останала, а дори и скалите се рушат. И с умората бяха започнали грешките.

Тя знаеше от какво да се пази. Човек не може да се занимава с медицина в Африка и да не е предпазлив, ако иска да оцелее. Християнството се бе опитвало да се установи тук в продължение на векове, но макар да беше постигнало някои успехи, можеше никога да не постигне нови. Един от проблемите бе сексуалният промискуитет, местна особеност, която я ужасяваше при пристигането й преди почти две поколения, но сега просто беше нещо… нормално. Макар че все по-често водеше до смъртоносен изход. Една трета от пациентите в болницата страдаха от онова, което тук наричаха «отслабващата болест», а навсякъде другаде — СПИН. Предпазните мерки бяха известни и Жана Батист ги бе научила на специален курс. Тъжната истина беше, че както при някогашната чума, единственото, което медиците можеха да сторят с това съвременно проклятие, бе да пазят самите себе си.

За щастие при този пациент проблемът не беше такъв. Момчето бе едва на осем години, прекалено малко, за да е сексуално активно. Красиво момче, добре сложено и умно, отличник в недалечното католическо училище. Навярно някой ден щеше да бъде призовано да стане свещеник — това беше по-лесно за африканците, отколкото за европейците, тъй като в мълчаливо съгласие с африканските обичаи Църквата позволяваше на свещениците тук да се женят, тайна, която не бе широко известна в останалата част от света. Момчето беше постъпило само преди няколко часа, в полунощ, докарано от баща си, прекрасен мъж, член на местното правителство. Повиканият по спешност лекар бе поставил на детето диагноза церебрална малария, но тя не беше потвърдена с обичайните лабораторни изследвания. Навярно кръвната проба се бе загубила. Тежко главоболие, повръщане, треперене на крайниците, дезориентация, остра треска. Церебрална малария. Тя се надяваше, че болестта няма да избухне отново. Лекуваше се, но проблемът беше да накарат хората да се подложат на лечение.

Иначе отделението бе тихо толкова късно през нощта — не, всъщност толкова рано сутринта — приятно време в тази част от света. Въздухът беше хладен, неподвижен и тих, пациентите се бяха поуспокоили. В момента най-големият проблем на момчето бе треската, затова сестрата отметна завивката и попи тялото му с гъба. Това като че ли го успокои и тя го прегледа за други симптоми. Лекарите си бяха лекари, а тя беше само сестра — и въпреки това бе тук от много дълго време и знаеше какво да търси. Всъщност нямаше почти нищо освен стара превръзка на лявата му ръка. Как ли я беше пропуснал докторът? Жана Батист се върна в стаята на сестрите, където дремеха двете й помощнички. Онова, което възнамеряваше да направи, бе тъкмо тяхна работа, но нямаше смисъл да ги буди. Тя се върна при пациента с нова пижама и дезинфектант. Тук човек трябваше да внимава с инфекциите. Предпазливо и бавно сестрата свали превръзката, като премигваше от умора. Ухапване, видя тя, като от малко кученце… или маймуна. Това я накара да премигне отново. Можеше да се окаже опасно. Трябваше да се върне до стаята на сестрите и да вземе гумени ръкавици, но дотам имаше четирийсет метра, а краката и бяха уморени и пациентът спеше спокойно, без да помръдва ръката си. Тя свали капачката на дезинфектанта, разклати шишето и няколко капчици попаднаха върху лицето на момчето. То надигна глава, кихна насън и във въздуха полетя облак от пръски. Сестра Жана Батист се сепна, но не спря, а внимателно почисти раната. После затвори шишето и го остави, направи нова превръзка и едва тогава избърса лице с опакото на ръката си, без да съзнава, че когато момчето беше кихнало, наранената му ръка се разтърси и изцапа с кръв нейната, а след това тя изтри кожата покрай очите си с нея. Така че ръкавиците не биха имали абсолютно никакво значение, факт, който надали би я утешил, дори да си го бе спомнила по-късно.