Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Микаел остана сам с мъжа на име Иван. Не му оставаше друго, освен да опита да издържи. И да не гледа пламъците.

13 май 2008 година

Когато видя фигурите в снежната пелена, Клара се пусна, падна и се изтърколи надолу по склона. Спря до нечие тяло. Мъж. Мъртъв ли беше? Не, не, беше жив, помръдна и я погледна, и поклати глава. Носеше кислородна маска и Клара не можеше да види кой е. Но той я потупа по рамото.

После си свали маската и очилата и ѝ се усмихна. Тя отвърна на усмивката, или поне опита. Но моментът не трая дълго и скоро тя усети, че до тях се е разгорял спор. Чуваше само откъслечни думи. Нещо за всичко, което Йоханес – Йоханес ли казаха? – бил направил за Нима, или щял да направи. Да построи къща. Да се погрижи за Луна. Но тя не свърза чутото със себе си.

Толкова я болеше. Просто лежеше безпомощно в снега, без да може да се изправи. Примоли се на Бог отново да ѝ помогнат. И наистина, Нима се наведе, а Клара се почувства, сякаш целият свят протяга ръце към нея. Действително щяха да я спасят. Щеше отново да види дъщеря си, да се прибере у дома. Но Нима не се пресегна към нея.

Вдигна другия мъж. В първия момент тя не се притесни. Просто му помагаха да се изправи. Това не означаваше нищо, нали? Тя погледна нагоре и видя, че мъжът е увиснал на раменете на Нима, както тя преди малко. Помисли си, че на нея ще ѝ помогне другият мъж, онзи, който се беше развикал на Нима. Но той не предприемаше нищо и накрая се случи нещо страшно. Те започнаха да се отдалечават. Нали нямаше да я изоставят?

– Не – викна тя. – Моля ви, не ме оставяйте!

Но те продължиха, без дори да се обърнат. Тя се взираше в гърбовете им, които бавно изчезваха в бурята. Чак когато ги изгуби от поглед и вече чуваше единствено скърцащите им стъпки, ужасът я обзе напълно. Клара се развика и не спря, докато не остана без дъх. Тогава се разплака безмълвно, обзета от такова отчаяние, каквото дори не подозираше, че е възможно.

Юрий Богданов седеше в тясната пристройка, току до Кира, която беше потънала в един кожен диван и отпиваше нервно от някакво скъпо бяло бургундско вино, докарано тук специално за нея, разбира се.

Богданов се взираше в компютъра си. Имаше да следи цял куп камери, не само тази, на която Блумквист се гърчеше от болка, ами и охранителните камери на полето отвън. Сградата беше фалирала стъкларска работилница за скъпи вази и купи, която Кира беше придобила преди няколко години. Мястото беше изолирано, близо до гората и далеч от други постройки. И макар че прозорците бяха големи и високи, през тях не можеше да се види какво става вътре. О свен това Богданов с маниакална настоятелност се беше погрижил всички замесени да бъдат изключително внимателни, така че тук трябваше да са в безопасност. И въпреки това ситуацията не му се нравеше. Мислеше си за Осата и това, което бе чувал за нея. Твърдеше се, че е проникнала в частната мрежа на Агенцията за национална сигурност на САЩ и се е сдобила с информация, която дори президентът не е виждал. Беше постигнала невъзможното, в неговия свят беше жива легенда, докато Кира... божичко, Кира.

Той погледна през рамо към нея. Красавицата Кира, която го измъкна от канавката и го направи богат и към която трябваше да изпитва единствено благодарност. Но въпреки това – изведнъж той го почувства като тежест на раменете си – му беше дотегнала. Бяха му омръзнали заплахите, тормозът и отмъстителността ѝ. Без сам да знае защо, влезе в пощата, която беше създал, и в продължение на няколко секунди постоя неподвижно, обзет от чудновато вълнение.

След това написа GPS координатите, мислейки си, че щом не могат да открият Осата, то Осата може да открие тях.

Лисбет беше спряла на друго място за отдих, недалеч от Ешеста. Седеше загледана в екрана на лаптопа, когато една кола отби от пътя. Беше черно волво В90 и тя подскочи, посягайки към пистолета. Но в колата имаше просто двойка на средна възраст с малко момче, което слезе, за да се облекчи.

Лисбет отдели поглед от тях. Тъкмо беше получила съобщение от Чумата, което съдържаше... ами... определено не пробив, но поне нова посока. На изток.

Точно както се беше надявала, проклетият Петер Кович от „Свавелшьо“ се беше изложил. Охранителната камера на една бензиностанция на улица Индустригатан в Рокньо, северно от Тиерп, го беше заснела в 03:37 през нощта. Изглеждаше ужасно – едър, потен и разплут. На записа се виждаше как сваля каската си и пие от сребриста бутилка за вода, след което излива остатъка върху лицето и косата си. Изглеждаше все едно опитва да се освежи след зверски махмурлук.