Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Проследихте ли го по-нататък?,

написа тя.

Чумата отговори:

Това е всичко, после пак изчезва.

И няма сигнал от телефона му?

Мъртвешка тишина.

Което означаваше, че пияндето можеше да е отишло навсякъде. Към брега, или пък навътре в норландските гори. Все още нямаше представа къде са отвели Микаел. Потисна импулса да почне да крещи и да блъска и се замисли дали все пак не трябваше да пише на бандитите, за да провери дали не може да се възползва по някакъв начин от предоставената възможност за връзка. Влезе в пощата и откри, че там има нещо ново. Два реда цифри и букви, които в първия миг не можа да разтълкува. Бързо обаче осъзна, че това са GPS координати. Мястото, което обозначаваха, се намираше в енория Моронсала в Упланд.

Моронсала.

Какво означаваше това? Първо искаха да отиде до С унерща, като адски старателно бяха обяснили точно как трябва да се държи и какво да прави. Сега обаче нямаше никакви пояснения, нито думичка, само координатите на точка в... къде точно... насред нищото, някакво поле. Провери и видя, че Моронсала е малка населена област с шестстотин жители североизточно от Тиерп, състояща се главно от гори и поля. Имаше църква, разбира се, древни паметници и няколко изоставени индустриални сгради от седемдесетте и осемдесетте години, когато в селцето бе кипял известен предприемачески дух. Това привлече вниманието ѝ, тя влезе в Гугъл Ърт, разгледа мястото и откри, че насред полето, недалеч от гората, имаше ниска, правоъгълна тухлена сграда с големи стъклени прозорци.

Като нищо можеше да служи за скривалище на престъпници. От друга страна, това важеше са всяка самотна сграда в Швеция. Можеха да са навсякъде. И тъкмо това не разбираше. Защо бяха посочили тъкмо тази къща? За зелен хайвер ли я пращаха? Или беше капан?

Отново погледна картата и видя, че Рокньо, където Петер Кович беше спрял, за да се наплиска с вода, се намираше точно на път към Моронсала. Лисбет възкликна развълнувано.

Да не би някой от обкръжението на Камила да беше пропял? Съществуваше ли изобщо такава вероятност? Разбира се, бандитите от „Свавелшьо“ едва ли бяха особено въодушевени от заповедта да похитят човек като Микаел. Вероятно им се бе сторило твърде рисковано, но защо тогава биха ѝ предоставили информация? Какво се надяваха да получат в замяна?

Не се връзваше, но определено трябваше да провери. Написа на Чумата:

Може би имам следа в Моронсала?

Той отговори:

Tell me.

Тя му изпрати GPS координатите и написа:

Тръгвам натам. Би ли могъл да създадеш малко суматоха?

Обичам да създавам суматоха. Как? Електричество, телефонен трафик. Разбрано.

Ще се чуем.

Лисбет се качи на мотора си и потегли към Моронсала. След няколко минути забеляза, че е задухал вятър. Небето отново се заоблачаваше и тя стисна кормилото толкова здраво, че кокалчетата ѝ побеляха под ръкавиците.

28 АВГУСТ

Иван Галинов погледна журналиста на носилката. Беше боец. Отдавна не бе виждал някой да издържа така стоически на подобна болка. Но това не помагаше никому. В ремето си минаваше и повече не можеха да чакат. Журналистът трябваше да умре, може би напразно. Това обаче нямаше значение. Ето го тук, докаран до това положение от сенките на миналото. От самия огън, можеше да се каже.

Галинов, за разлика от много свои колеги от ГРУ, не изпадна във възторг, когато дванайсетгодишната дъщеря на Залаченко го замери с коктейл „Молотов“, оставяйки го да гори в колата си. Не, той се закле, че някой ден ще отмъсти на момичето. Вярно беше, разбира се, че много години преди това се почувства съкрушен, когато разбра, че Залаченко, неговият ментор и най-добър приятел, е дефектирал и се е превърнал в най-лошото от най-лошото, национален предател.

После обаче разбра, че нещата не са толкова прости. Ето защо възобнови връзка с него и скоро всичко беше както преди, или поне почти. Срещаха се на тайни места, обменяха информация и заедно градяха Звезда Б ратва. Никой, нито дори баща му, не означаваше толкова много за Галинов, колкото Залаченко. Винаги щеше да почита паметта му, макар и да знаеше, разбира се, че Зала е причинил и ужасно много злини. Не само такива, които упражнението на професията му изискваше, ами и ненужни жестокости, включително към собствената си плът и кръв. Това бе още един от аспектите на историята, довели Галинов дотук.