Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Това бе притеснително, не можеше да се отрече. Какво щеше да каже Н има, когато възвърнеше силите си? Тази мисъл го измъчваше, а изглежда, не даваше мира и на С ванте, така че настроението ставаше все по-напрегнато. Но накрая Йоханес спря да се тормози. Да става каквото ще. Наближаваха безопасността на базовия лагер, но силите го напускаха и желанието му за живот постепенно бе изместено от апатия. Когато най-накрая прегърна Ребека, не усети мечтаните сигурност и копнеж. В гърдите му имаше единствено тежест.

Не искаше да яде и пие, направо легна да спи. Събуди се четиринайсет часа по-късно, целият скован. Имаше чувството, че над целия зашеметяващ планински пейзаж пада пепел. Не намираше утеха никъде, дори в усмивката на Бека. Все едно бе мъртъв. Изпълваше го една-едничка мисъл: трябваше да разкаже. Но все отлагаше, не само заради Сванте и разтревожените му погледи. До тях стигнаха новини, че катераческата кариера на Нима Рита е приключила. Нима Йоханес трябваше да забие последния пирон в ковчега? Нима трябваше да разкаже, че човекът, който във всички други отношения беше големият герой на експедицията и който беше спасил живота му, е оставил една жена да умре в бурята?

Струваше му се почти невъзможно. И все пак щеше да го направи, ако Сванте не се беше намесил по време на прехода от базовия лагер. Вече бяха слезли на височината на Намче Базар и се намираха недалеч от дефилето на един ромолящ поток. Йоханес вървеше сам. Ребека беше по-напред и се грижеше за Шарлот Рихтер, която се притесняваше за измръзналите си пръсти. Сванте прегърна Йоханес през рамо и каза:

– Не можем да кажем нищо, никога, нали го разбираш?

– Съжалявам, Сванте. Трябва да разкажа. Иначе няма да мога да живея със самия себе си.

– Разбирам, приятелю. Разбирам. Само че сме в капан – каза той и му припомни с най-добронамерения си глас за козовете, с които руснаците разполагаха срещу тях.

Този път Йоханес се съгласи, че в крайна сметка се налагаше да си мълчи. Може би видя в това нещо като спасително въже, което да го измъкне от личностното задължение да каже истината.

Релефът не я улесняваше. Лисбет не смееше да мине по главния път, ако това изобщо беше правилната постройка. Беше намерила горска пътека, която се виеше между дърветата, и сега стоеше до мотора си в боровинковите храсти зад един бял бор и оглеждаше къщата.

Първоначално не забеляза признаци на живот вътре и реши, че всичко е димна завеса, че просто искаха да я пратят по грешна следа. Сградата беше строена с камъни и тухли и имаше издължена форма, като конюшня. Личеше си, че е занемарена. Покривът имаше нужда от поправка, а боята се лющеше. От позицията на Лисбет не се виждаха коли или мотоциклети. После обаче забеляза, че от комина се издига дим, и даде знак на Чумата да задейства операцията си.

Малко след това от сградата надникна един силует, мъж с тъмни дрехи и дълга коса. Не го видя много добре, но все пак забеляза, че той се огледа неспокойно, и това ѝ беше достатъчно.

Монтира IMSI прехващача, който действаше като мобилна базова станция. Само няколко секунди по-късно навън надникна още един мъж, също толкова изнервен. Все повече се убеждаваше, че това са те, и, изглежда, съвсем не бяха в ограничен състав. Ето защо снима сградата и прати на комисар Бублански криптирано съобщение с GPS координатите, надявайки се, че полицията ще може да реагира бързо. След това тръгна към постройката. Естествено, това беше рисковано.

Нямаше къде да се скрие, но искаше да погледне през големите прозорци, които стигаха чак до земята. Духаше вятър, а небето беше притъмняло. Лисбет вървеше приклекнала, готова да извади пистолета си. Много скоро обаче отстъпи назад. Беше се приближила твърде много и въпреки това не виждаше нищо. Прозорците бяха затъмнени. Обзе я усещане за надвиснала опасност, обърна се кръгом и погледна телефона си. Беше прехванала есемес:

Ликвидираме го и се махаме оттук.

Беше трудно да се каже какво точно се случи после. Лисбет като че отново се колебаеше, също както на Тверской Булевард. Но Кони Андершон, който в същия момент я забеляза на една от камерите, остана със съвсем друго впечатление. Той видя смазващо целеустремена фигура, която тичаше към гората.

Богданов също я видя на монитора си, но за разлика от Кони, не би аларма, а просто се загледа след нея с неохотно възхищение, докато тя бягаше между дърветата. След няколко секунди беше изчезнала. После се чу шум от ускоряващ мотор и тя отново се появи на екрана: хвърчеше към тях с пълна сила и Богданов предположи, че я вижда за последно.