Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Би сторил каквото и да е за Кира. В нея откриваше едновременно Зала и самия себе си, едновременно предател и предаден, страдалец и причиняващ страдания. Но никога преди не я беше виждал толкова изтерзана, колкото след разговора с Микаел. Галинов изпъна гръб. Вече беше следобед, чувстваше се изморен и очите му пареха. Но нямаше да мръдне оттук, докато не си свършеше работата. Никога не се беше наслаждавал на мъченията, за разлика от Кира или Зала. За него това бе просто задължение.

– Време е да приключваме, Микаел – каза той. – Ще се справиш.

Микаел не отговори. П росто стисна зъби, опитвайки да не губи присъствие на духа. Носилката беше мокра от потта му. Стъпалата му бяха изгорели и нарязани, а пещта продължаваше да бълва пламъци като зейнало чудовище. На Галинов не му беше трудно да се постави в положението на Микаел.

На самия него му се беше случвало да го измъчват и да вярва, че ще умре. Помисли си, сякаш това можеше да утеши както него, така и Микаел, че сигурно има граница на болката. Някакъв момент, отвъд който тялото просто изключва. От еволюционна гледна точка безграничното страдание би било безсмислено, когато вече няма надежда.

– Готов ли си? – попита той.

– Аз... – започна журналистът, но очевидно нямаше сили да довърши, така че това беше всичко.

Галинов провери коланите и избърса потта от бузите си. За секунда мярна отражението си в металните ръбове на пещта, след което се подготви да сложи край.

Микаел искаше да каже нещо, каквото и да е, само и само за да си отдъхне за миг. Но силите го предадоха. Мислите и спомените го заляха като цунами. Видя дъщеря си, родителите си, Лисбет, Ерика, всичко възможно, много повече, отколкото бе способен да възприеме.

Осъзна, че гърбът му се е извил. Краката и ханшът му се тресяха, и той си помисли: случва се, изгарям до смърт. Погледна към Иван, но не можеше да го види ясно. Цялата стая изглеждаше замъглена и Микаел не разбра дали лампите на тавана наистина примигнаха и изгаснаха, или просто халюцинираше. Дълго време си мислеше, че мракът е просто част от предсмъртния ужас. Накрая обаче разбра, че нещо се случва. Чу стъпки и гласове и видя как Иван се завъртя и попита на шведски:

– Какво става, по дяволите?

Отговориха му развълнувани гласове. Какво ставаше? Микаел не проумяваше нищо, освен че наоколо бе настанала внезапна тревога и електричеството наистина бе спряло. Всичко беше изгаснало, с изключение на пещта, която продължаваше да гори все така заплашително. От болезнената смърт все още го делеше само едно побутване. И все пак суматохата означаваше... надежда. Той се огледа и долови сенчести силуети, които се движеха в мрака.

Може би полицията беше пристигнала. Опита да се абстрахира от болката и да помисли. Дали можеше да ги сплаши още повече? Да каже, че са обкръжени и прецакани? Но не, това може би просто щеше да ги подтикне да го ликвидират още по-бързо. Гърлото му се сви. Едва дишаше. Погледна към кожените колани, стегнали краката му. Бяха нови, старите бяха изгорели, сливайки се със собствените му рани. Прасците му пулсираха и крещяха от болка. И все пак... изгорялата кожа по тях бе увиснала хлабаво. Може би можеше да се отскубне? Реши да опита. Щеше да боли неописуемо, но нямаше време да мисли за това. Затвори очи и успя да произнесе:

– Мамка му, покривът пада.

Мъжът, който се наричаше Иван, погледна нагоре. Микаел си пое дълбоко дъх, издърпа краката си изпод коланите, нададе безумен вик, който раздра въздуха, и без дори да се замисли, изрита Иван в корема. После всичко почерня и се размаза. П оследното, което чу, преди да изгуби съзнание, бяха гласове, които изкрещяха на шведски:

– Застреляй го!

Май 2008 година

На следващия ден, на слизане към базовия лагер, в мислите му се завърнаха думите, които едва-едва бяха достигнали до тях през бурята и виелицата. П оследният отчаян вик на Клара:

– Моля ви, не ме оставяйте!

Това бе повече, отколкото можеше да понесе, и още тогава предусети, че този вик ще отеква в него до края на живота му. Но нищо не беше толкова просто. Усещането, че е жив, беше силно и опияняващо. Отново и отново се молеше на Бог да успее да слезе до долу, където да се отпусне в прегръдката на Ребека. Така че не изпитваше единствено вина. Искаше и да живее, и, разбира се, беше благодарен не само на Нима, но и на Сванте. Ако не беше той, Йоханес щеше да си остане горе. И все пак не можеше да го погледне в очите. В место това насочи вниманието си към Нима Рита, и не беше единственият. Всички го гледаха разтревожено. Нима беше развалина. Обсъждаше се дали ще могат да го свалят с хеликоптер до болницата. Но той отказваше помощ, особено от Сванте и Йоханес.