Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Хич и не смяташе да вдига, но все пак погледна кой се обажда. Беше Ерика Бергер от „Милениум“, така че в крайна сметка отговори. В първия момент обаче не разбра нищо. Ерика крещеше и Лисбет успя да различни единствено думите „той гори, той гори“.

Постепенно обаче проумя какво се случва.

– Напъхали са го в някаква голяма пещ. Той крещи и страда нечовешки, казват... пишат, че...

– Какво пишат?

– Че ще го изгорят жив, ако ти, Лисбет, не отидеш на определено място в гората до Сунерща. Пишат, че ако видят полиция или нещо подозрително, ще убият Микаел по брутален начин и ще отвлекат някой друг твой или негов близък, и няма да спрат, докато не се предадеш. Божичко, Лисбет, ужасяващо е, краката му...

– Ще го намеря, чуваш ли? Ще го намеря.

– Казват да ти пратя видеозаписа, както и имейл акаунт, чрез който можеш да се свържеш с тях.

– Ами прати ми ги.

– Лисбет, трябва да ми кажеш какво става.

Тя затвори. Нямаше време за обяснения. Трябваше да се заеме със следата, на която бе попаднала – Петер Кович, който беше пътувал по същия маршрут като Камила, но беше продължил на север по Е4 в посока Тиерп и Гевле. Това изглеждаше обещаващо и известно време наистина беше така. Тя барабанеше с пръсти по масата, псуваше и мърмореше:

– Хайде, проклет пияндурник, заведи ме при тях.

Но, естествено, в Монкарбу следата прекъсваше. Лисбет примигна с празен поглед към шосето. Изглеждаше толкова побесняла, че един младеж с рено, който току-що беше отбил на мястото за почивка, се качи обратно в колата и потегли изплашено. Тя обаче дори не го забеляза. В место това, стиснала челюсти, пусна записа, който ѝ прати Ерика Бергер, и видя Микаел в близък кадър.

Очите му бяха широко отворени и бели, сякаш зениците се бяха вдигнали нагоре. Цялото му лице беше толкова напрегнато и разкривено, че тя едва го позна. Навсякъде бе избила пот, по брадичката, по устните, по ризата му. Камерата се отмести, мина покрай тялото му и продължи към краката.

В следващия момент стъпалата на Микаел, обути в червени чорапи, се плъзнаха бавно към голяма тухлена пещ, в която съскаше огън. Чорапите и дънките пламнаха и след странно забавяне, сякаш Микаел опитваше да се сдържи колкото се може по-дълго, се чу безумен, сърцераздирателен вик.

Лисбет не продума и лицето ѝ не трепна. Но пръстите ѝ, които бе свила като птичи нокти, оставиха три дълбоки следи в дървената маса. После прочете съобщението им и погледна проклетия имейл акаунт. Беше анонимен и криптиран и тя го прати на Чумата заедно с няколко кратки инструкции, снимка на Петер Кович и карта на Е4 и северната част на Упланд. След това прибра лаптопа и оръжието си, сложи си гугъл очилата и потегли към Тиерп.

– Трябва да ми кажеш какво става – викна Ерика Бергер по телефона.

Но я чуха единствено хората, които се бяха насъбрали около нея в редакцията на Йотгатан и не разбираха нищо, освен че тя не е на себе си. На Софи Мелкер, която стоеше най-близо, ѝ се стори, че Ерика ще припадне, затова се втурна да ѝ помогне, но тя дори не забеляза.

Беше се вглъбила в мислите си и отчаяно опитваше да състави план за действие. Бяха написали, че в никакъв случай не бива да звъни в полицията. За нищо на света. Но какви всъщност бяха вариантите? Това бе не просто най-ужасното нещо, което бе виждала, ами ставаше дума за Микаел, най-стария ѝ приятел и голямата ѝ любов. Беше абсолютно неподготвена. Провери пощата си по онзи начин, по който човек дори не осъзнава, че го е направил. Отвори я просто по рефлекс и ненадейно видя съобщението...

Обади се на Лисбет още преди да е осмислила прочетеното. Дори не беше сигурна дали всичко не е просто зловеща шега, дали видеото не е фалшиво. Но всякакви подобни мисли се изпариха, когато чу гласа ѝ. Разбра, че Лисбет бе очаквала именно това: абсолютното зло.

Беше неописуемо и Ерика започна да ругае несвързано на глас. Едва тогава, сякаш до този момент се бе намирала в друга реалност, забеляза, че Софи я е прегърнала. За миг си помисли да ѝ разкаже какво е станало, но вместо това се отдръпна и каза:

– Извинявай, трябва да остана сама. Ще говорим после.

После отиде в кабинета си и затвори вратата. Ясно ѝ беше, че ако направеше нещо, което да коства живота на Микаел, нямаше да го преживее. Но това не означаваше, че е с вързани ръце и че ще прави каквото ѝ кажат бандитите. Трябваше... какво? Да помисли, да се концентрира, разбира се.

Не беше ли винаги така при този тип престъпления? Извършителите не искаха полицията да се намесва. Но в случаите, когато биваха разкрити, това винаги се случваше, защото властите все пак са били тайно информирани. Трябваше да се обади на Бублански от сигурна линия, нали? След минута колебание тя позвъни. Но не се свърза, даваше заето. Тогава с нея се случи нещо. Започна да трепери неконтролируемо и смотолеви на глас: