Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Предполагам, че не си сам – каза Микаел.

– Има и бандити, млади мъже, които по непонятни причини не искат да се покажат. На тавана пък има камера.

Мъжът посочи нагоре.

– Значи ще ме снимате.

– Не се тревожи, Микаел – каза мъжът и изведнъж превключи на шведски. – Приеми, че това е само между мен и теб, един вид интимност.

Тялото на Микаел започваше да трепери все по-силно.

– Говориш шведски – каза той изплашено.

Сякаш способността на мъжа да сменя езиците подсилваше дяволското му излъчване.

– Аз съм лингвист, Микаел.

– Наистина?

– Да. Но с теб ще се отправим на пътешествие отвъд езика.

Той разгъна черно парче плат, което бе държал в дясната си ръка, и остави два лъскави предмета на стоманената масичка до носилката.

– Какво имаш предвид?

Микаел се въртеше все по-отчаяно и се взираше в съскащия огън и отражението на разкривеното си лице.

– Има безброй хубави думи за повечето неща в живота – продължи мъжът. – Може би най-вече за любовта, нали? Чел си Кийтс и Байрон на младини. Бих казал, че са уловили любовта доста добре. Но бездънната болка, Микаел, е неизразима. Никой не е успял да я опише, дори най-великите творци. Именно там отиваме, Микаел. В неизразимото.

В НЕИЗРАЗИМОТО.

Юрий Богданов седеше на задната седалка на черен мерцедес, който се движеше на север към Мерща. Показа на Кира видеозаписа. Тя примижа, а Богданов зачака да види възбудения блясък, който винаги се появяваше в очите ѝ, когато гледаше как враговете ѝ страдат.

Но сега го нямаше. На лицето ѝ се изписа единствено измъчена нетърпеливост, което не му хареса. Нямаше доверие на Галинов и беше убеден, че всичко е отишло твърде далеч. Похищението на Микаел Блумквист не можеше да доведе до нищо добро. Във въздуха се носеха твърде много разгорещени емоции, а мрачното изражение на Кира не му харесваше.

– Как си? – попита той.

– Ще ѝ го пратиш ли? – отвърна тя.

– Само да обезопася връзката. Но, честно казано, К ира...

Той се поколеба. Знаеше, че това няма да ѝ се понрави, и не я гледаше в очите.

– Трябва да стоиш далеч оттам – продължи той. – Най-добре още сега да те качим на самолет за Русия.

– Няма да ходя никъде, докато тя не умре.

– Мисля... – започна той.

...че тя няма да се остави да бъде заловена толкова лесно , искаше му се да каже. Че я подценяваш. Но не довърши мисълта си. Не биваше по никакъв начин да разкрива, че в действителност се възхищаваше на Лисбет, или Осата, както я познаваше. Имаше добри хакери, имаше и гениални хакери, но тя беше съвсем отделна категория. Това беше мнението му, но Богданов го запази за себе си и вместо това се наведе и взе една синя метална кутия.

– Какво е това? – попита Кира.

– Фарадеев кафез. Заглушаваща кутия. Пъхни телефона си вътре, не бива да оставяме следи.

Тя погледна през прозореца, след което остави телефона си. После се умълчаха. Гледаха ту към шофьора, ту към пейзажа. Накрая Кира пожела да види още от случващото се в индустриалната постройка в Моронсала. Богданов ѝ показа, но си мислеше, че би могъл да мине и без тези кадри.

Лисбет тъкмо подмина Норвикен, когато сигналът в гугъл очилата ѝ изчезна. Тя изруга и удари кормилото с дясната си ръка. Но това все пак беше очаквано, така че тя намали и намери място за почивка до една горичка, където имаше дървена пейка и маса. Спря там и извади лаптопа си, надявайки се, че всички часове, които това лято бе прекарала в проучване на обкръжението на Камила, най-накрая ще се отплатят.

Невъзможно беше операцията да се е провела без помощта на „Свавелшьо“ и макар Лисбет да предполагаше, че те ползват единствено предплатени карти, все пак ѝ се искаше да вярва, че може да са допуснали някоя и друга дребна грешка. Ето защо още веднъж провери момчетата, които бяха посетили Кира в апартамента на „Страндвеген“: Марко, Йорма, Кони, Криле и Миро. Но не откри нищо, въпреки че беше хакнала мобилните им оператори и имаше достъп до техните клетки. Удари с юмрук по масата, готова да се откаже и да потърси друго решение, когато се сети за Петер Кович.

Петер Кович беше човекът от „Свавелшьо“ с най-тежко криминално досие. Твърдеше се, че има проблеми с алкохола, жените и дисциплината. Вярно, не беше припарвал до „Страндвеген“, но беше един от хората, които се появиха на Фискаргатан през лятото, така че тя пробва и неговия телефон и след малко възкликна развълнувано. Рано сутринта Кович беше минал по същия път като Камила и беше продължил на север към Упсала, покрай С турврета и Бьорклинге. Лисбет тъкмо се канеше да потегли, когато телефонът ѝ звънна.