Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Замисли се за просяка, за Ребека Форшел и отчаянието в гласа ѝ, и за цялата истерия преди интервюто. Онзи полицай идиот можеше да върви по дяволите. Тя се облече решително и си събра нещата. След това отиде до рецепцията, плати сметката и се качи в дипломатическия автомобил на британското посолство, който я чакаше отпред.

28 АВГУСТ

Беше горещо. В голяма газова пещ гореше огън. С изключение на това, в помещението светеха само няколко спот лампи. Вътре не влизаше дневна светлина, големите прозорци бяха затъмнени или боядисани. П огледът на Микаел блуждаеше между бетонните колони, железните конструкции, парченцата стъкло по пода и лъскавите метални ръбове на пещта, в които виждаше отражението си.

Намираше се в изоставено индустриално помещение, може би стара стъкларска работилница, вероятно на голямо разстояние от Стокхолм. Н ямаше представа къде точно, но му се стори, че пътуването продължи дълго. Смениха превозното средство веднъж или два пъти. Трябва да е бил тежко упоен или дрогиран, защото имаше само откъслечни спомени от нощта и сутринта. Сега лежеше на някаква койка или носилка, вързан с кожени колани, недалеч от пещта.

– Ехо! Мамка му, чува ли ме някой? – провикна се той.

Не че това щеше да помогне, просто трябваше да направи нещо, а не просто да се върти и поти, докато огънят нагрява стъпалата му. Иначе щеше да полудее. Пещта съскаше като змия, а той беше изплашен до смърт, подгизнал от пот, с пресъхнала уста и... Какво беше това? Чу се хрущене, като от натрошени стъкла. Приближаваха се стъпки и веднага си пролича, че те няма да му донесат облекчение. Напротив, бяха небрежни и пресилено бавни, и придружени с подсвиркване.

Що за хора си подсвиркваха в днешно време?

– Добро утро, Микаел.

Беше същият английски глас, който го беше заговорил през нощта. Засега обаче не виждаше никого. Може би това беше идеята, може би криеха лицата си от него.

– Добро утро – отвърна той на английски.

Стъпките спряха, а с тях и свирукането. Микаел долови дишане и лек аромат на афтършейв. Подготви се за какво ли не, да го ударят, да го намушкат, да бутнат носилката, така че краката му да полетят в пещта. Но не се случи нищо. Мъжът просто каза:

– Това беше неочаквано бодър поздрав.

Микаел не продума.

– Израснал съм с това – каза гласът.

– С кое? – заекна Микаел.

– В ечното, престорено спокойствие, независимо от обстоятелствата. Но тук то изобщо не е необходимо. Предпочитам откровеността и веднага си признавам, че изпитвам известно... нежелание. Съпротива.

– И на какво се дължи тя? – изломоти Микаел.

– Харесваш ми, Микаел. Уважавам отношението ти към истината, а тази работа...

Гласът направи театрална пауза.

– ...трябваше да си остане чисто семеен въпрос. Но както често се случва с кръвните вражди, бяха намесени и външни хора.

Микаел забеляза, че е започнал да трепери.

– Говориш за Зала – простена той.

– Другарят Залаченко, о, да. Но ти така и не го срещна.

– Не.

– Поздравления за което всъщност. Познанството с него беше грандиозно преживяване, но оставяше своите следи.

– Значи си го познавал?

– Обичах го. За жалост това донякъде беше като да обичаш Бог. Не получаваш нищо в замяна, единствено ярко сияние, което те заслепява и размътва мозъка ти.

– Заслепява? – повтори Микаел, който почти не съзнаваше какво говори.

– Точно така, ослепяваш и се побъркваш. Опасявам се, че това все още важи за мен до известна степен. В ръзките ми със Залаченко се оказаха невъзможни за прекъсване и в резултат поемам ненужни рискове. Нито ти, нито аз би трябвало да се намираме тук, Микаел.

– Защо тогава не сме където трябва?

– Простият отговор е отмъщение. Приятелката ти трябва да ти разкаже за разрушителната сила на отмъщението

– Лисбет – каза той.

– Точно така.

– Къде е тя?

– Къде, наистина? И ние това се питаме.

Последва нова пауза, може би не чак толкова дълга, но все пак достатъчна, за да остави впечатлението, че мъжът се кани да му демонстрира колко точно луд и сляп продължава да бъде. В место това той пристъпи напред и първото, което забеляза Микаел, беше белият ленен костюм, същият, който мъжът носеше снощи. В съзнанието му се оформи ужасяващ образ как собствената му кръв оставя петна по сакото.

След това видя лицето. Чертите на мъжа бяха красиви и изящни. Имаше блед белег на дясната буза, а около очите му се забелязваше лека асиметрия. Косата му беше гъста и сива, с бели косми тук-там. В друг контекст Микаел би могъл да го вземе за ексцентричен интелектуалец, като Том Улф. Сега обаче в него имаше нещо неприятно и вледеняващо, някаква неестествена забавеност в движенията.