Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Бломстерквист – викна отново. – Микаел?

Нямаше го и тя провери колко е часът. Беше по-късно, отколкото си мислеше. Той сигурно бе тръгнал отдавна. Интервюто може би вече беше започнало. Изненада се, че не се е събудила по-рано, но понякога спеше необичайно дълбоко, а и навън беше тихо, чуваха се само няколко коли. Тя остана в леглото, но по някое време телефонът ѝ звънна.

– Катрин – каза тя, щом вдигна.

– Казвам се Ребека Форшел – каза гласът в слушалката.

– О, здравей.

– Започваме да се притесняваме.

– Микаел не е ли там?

– Закъснява с трийсет минути, а мобилният му телефон е изключен.

– Това е странно – каза тя.

Беше странно, и още как. Не че вече бе опознала Микаел толкова добре, но той все пак не би закъснял с половин час за толкова важно интервю.

– Значи не знаеш къде е? – попита Ребека Форшел.

– Когато се събудих, вече беше излязъл.

– Излязъл е?

Катрин долови нотка страх в гласа на Ребека.

– Вече и аз се тревожа – каза тя.

По-скоро направо изтръпвам, помисли си.

– Има ли някаква конкретна причина за това? – попита Ребека. – О свен че закъснява?

– Ами...

В главата ѝ беше хаос.

– Какво?

– Микаел каза, че от няколко дни не живее в дома си. Наблюдавали го.

– Заради историята с Йоханес ли?

– Не, не мисля.

Катрин не знаеше колко още е редно да разкрие. Накрая реши да говори открито.

– Свързано е с една негова приятелка, Лисбет Саландер. Не знам нищо повече – каза тя.

– Боже мой.

– Какво има?

– Дълга история. С лушай...

Ребека Форшел се поколеба. Звучеше разстроена.

– Да?

– Хареса ми какво написа за Йоханес.

– Благодаря.

– И разбирам, че Микаел ти има доверие.

Катрин не спомена колко тържествено се бе клела снощи да не казва и думичка за историята, а Микаел като че ли така и не ѝ се бе доверил напълно. Вместо това просто измънка:

– Мм.

– Можеш ли да изчакаш малко?

Тя зачака, но веднага съжали. Не можеше просто да си седи. Трябваше да действа. Да се обади в полицията, а може би и на Ерика Бергер. Когато Ребека Форшел най-накрая се върна на телефона, Катрин се канеше да затвори.

– Чудим се дали не би могла да дойдеш тук – каза Ребека.

– Мисля, че трябва да се обадя в полицията.

– И правилно. Но ние... Янек тук... има хора, които могат да се заемат.

– Не знам – каза тя.

– Според нас най-безопасно ще е, ако дойдеш тук. Ще изпратим кола да те вземе, ако ни дадеш адреса.

Катрин прехапа устни и си припомни мъжа във фоайето, както и усещането, че някой върви по петите ѝ, което бе изпитала на път към хотела.

– Окей – съгласи се накрая и каза къде е отседнала.

После обаче замълча. Някой чукаше на вратата.

Ян Бублански тъкмо се беше обадил в „Тиднингарнас Телеграмбюро“ [41] Водещата новинарска агенция в Швеция. Самият Стиг Ларшон е работил там повече от , за да им съобщи новината с надеждата, че ще получат някаква информация от обществеността. Засега – въпреки че работеха здраво още от сутринта – нямаха представа къде се намира Микаел Блумквист. Знаеха, че е прекарал вечерта в „Людмар“, макар че никой – дори рецепционистите – не го бе видял през това време.

На кратък запис от охранителните камери обаче се виждаше как малко след два през нощта излиза от хотела. Образът не беше особено ясен, но си личеше, че това е Блумквист, в добро състояние, вероятно трезвен. Изглеждаше малко нервен и барабанеше с ръка по бедрото си. След това обаче се бе случило нещо зловещо. К америте бяха изгаснали. П росто бяха спрели да работят. Поне разполагаха с показанията на млада жена на име Агнес С олберг, която беше разчиствала масите на открития бар.

Агнес видяла мъж на средна възраст да излиза от хотела. Не го разпознала като Микаел Блумквист, но чула как строен възрастен мъж с бял костюм го заговорил. Мъжът седял на стол в края на бара, с гръб към нея. Малко след това доловила бързи стъпки и може би стон или въздишка. Когато се обърнала, видяла още един мъж, по-млад и здрав, с кожено яке и дънки.

В първия момент Агнес си помислила, че някой добронамерен човек се е притекъл на помощ, тъй като Блумквист – или мъжът, който впоследствие разбрала, че е Блумквист – бил паднал на асфалта. Чула и някой с британски акцент да говори за „епилептичен припадък“. Тъй като телефонът ѝ не бил в нея, се втурнала вътре, за да се обади на бърза помощ.

Оттам нататък трябваше да разчитат на други свидетели, сред които и съпружеска двойка, Кристофершон, които видели по Хувслагаргатан да се задава линейка. Блумквист бил вкаран в линейката на носилка и на пръв поглед всичко изглеждало нормално, но съпрузите забелязали известна небрежност при преместването на тялото, а след това мъжете скочили в линейката по някак „неестествен“ начин.