Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Блумквист.

Обърна се и разбра, че го е заговорил мъжът с белия костюм – висок господин на около шейсет години, с прошарена коса, правилни черти и предпазлива усмивка, зад която като че дебнеше някакво остроумие, може би коментар за журналистиката или личността на Микаел. Но и така да беше, шегата не стигна до него.

Чу стъпки зад себе си, подскочи и усети как електричество пронизва тялото му. Строполи се и удари главата си в земята. Странното беше, че първата му реакция не беше страх или болка, а гняв. Изпита гняв не към нападателя, а към самия себе си. Как можеше да е толкова глупав, мамка му? Как беше възможно? Опита да се помръдне, но усети нов шок и мускулите му се свиха като при спазъм.

– Божичко, какво му е?

Това сигурно беше сервитьорката.

– Looks like an epileptic fit. I think we need to call an ambulance . [39] Прилича на епилептичен припадък. Мисля, че трябва да извикаме линейка. (Англ.) – Б. пр.

Това прозвуча като мъжа с белия костюм. Гласът му беше спокоен и стъпките отминаха. Приближиха се други и Микаел чу шум от автомобил. После всичко се случи бързо. Сложиха го на носилка и го вкараха вътре. Затвори се врата и колата потегли. Микаел падна от носилката на пода и опита да изкрещи. Но беше толкова вцепенен, че се чу само стенание. Чак когато прекосиха Хамнгатан, изведнъж възвърна гласа си и успя да каже

– Какво правите? Какво правите?

Лисбет се събуди от звук, който не можа да идентифицира. Изплаши се, че някой е влязъл в хотелската стая, и посегна сънено към нощното шкафче. Грабна пистолета, но докато го размахваше пред себе си, осъзна, че шумът идва от мобилния ѝ телефон. Да не би някой да беше извикал?

Не беше сигурна и едва след необичайно забавяне осъзна, че това би могло да бъде единствено Блумквист. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и опита да подреди мислите си. Хайде, подкани го тя. Кажи, че просто си казал думите случайно. Кажи го.

Усили звука и чу шум и пращене в слушалката. Възможно беше просто да се е качил в метрото или в някоя кола. Но после се чу стон, последван от тежко, затруднено дишане. Звучеше, все едно е изгубил съзнание. Лисбет изруга, стана от леглото и седна пред клавиатурата. Все още беше отседнала в „Нобис“ на площад „Нормалмстори“. След като нападна Кони Андершон от „Свавелшьо“, прекара цялата вечер в наблюдение на апартамента на „Страндвеген“. Забеляза известна активност и видя Галинов да излиза навън, но не отдаде кой знае какво значение на това и накрая заспа към един часа – съвсем неотдавна всъщност, – като си мислеше, че ще има един ден отсрочка. Беше грешала.

На компютъра видя, че Микаел се движи на север, извън Стокхолм. Със сигурност съвсем скоро щяха да преровят джобовете му и да се отърват от телефона. Ако Галинов и Богданов бяха замесени, значи щяха да покрият следите си, така че Лисбет не можеше просто да седи като идиот и да гледа картата. Трябваше да действа, затова върна записа и чу как Микаел се провиква:

– Какво правите?

Повтори думите два пъти, като без съмнение звучеше немощно и в шок. След това млъкна, но все още дишаше. Да не го бяха дрогирали? Тя удари с юмрук по клавиатурата и забеляза, че в онзи момент автомобилът се бе намирал на Норландсгатан, недалеч оттук. Но едва ли това бе мястото, където го бяха отвлекли, затова тя върна още назад. Чу стъпките и дишането му, а после глас, който каза „Блумквист“. Глас на възрастен мъж, прецени Лисбет, последван от възклицание, дълбока въздишка и жена, която се провикна: „Божичко, какво му е?“.

Какво се беше случило?

Явно действието се развиваше някъде в „Бласиехолмен“, но не виждаше къде точно. Възможно беше да е било пред хотел „Гранд“ или Н ационалния музей, някъде там. Обади се на номера за спешни случаи и каза, че журналистът Микаел Блумквист е бил нападнат в района. Младият мъж от другия край на слушалката реагира на името и веднага поиска повече подробности. Преди обаче Лисбет да е казала нещо, на заден фон се чу друг глас, който каза, че вече са получили сигнал оттам: мъж получил епилептичен припадък пред хотел „Людмар“ и бил откаран.

– Как по-точно? – попита тя.

Настъпи известно объркване и след кратък разговор с колега младият мъж каза:

– Взела го е линейка.

– Линейка?

За миг почувства облекчение, но после се сепна.

– Вие пращали ли сте линейка?

– Предполагам.

– Предполагаш.

– Ще проверя.

Отново се чуха гласове на заден фон, но Лисбет не можа да долови какво казват. Накрая младежът отново взе слушалката, очевидно изнервен.