Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Ясно беше, че Нима Рита се е качил два пъти и е свалил Мадс Ларсен и Шарлот Рихтер, но никой не бе разбрал, че се е върнал трети път, нито пък той самият го бе споменал в интервютата или при последвалото разследване. Това обаче обясняваше защо С юзан Уедлок, ръководителката на базовия лагер, не можа да го открие вечерта.

Трябва да е било към осем, ако Ребека бе разбрала правилно обясненията на Йоханес. По това време вече започваше да се стъмва, а паднеше ли мрак, непоносимият студ ставаше още по-страшен. Но въпреки това Нима бе тръгнал нагоре, в отчаян опит да спаси Клара Енгелман. Още тогава състоянието му било тежко. Когато Йоханес го видял да си проправя път през виелицата, Нима вървял с приведена глава и без кислородна маска, а светлината от челника му блуждаела по преспите.

Бузите му били тежко измръзнали. Той дълго време не забелязал Йоханес и Сванте, докато те – щом се уверили, че не им се привижда – го гледали като дар божи. Йоханес едва стоял на краката си. Бил на път да се превърне в третата жертва тази вечер. Но Нима Рита това не го интересувало. „Must get Mamsahib“, това били единствените му думи.

„Must get Mamsahib.“ Сванте му викнал, че е безсмислено. Тя била мъртва. Но Нима Рита не го послушал, дори когато Сванте изкрещял:

– Така ще ни погубиш. Ще спасиш мъртвец, за сметка на двама живи.

Нима Рита обаче просто продължил нагоре. Изчезнал в бурята и това било последната капка. Йоханес отново се строполил и този път не могъл да стане, нито сам, нито с помощта на С ванте. Не можеше да си спомни какво е станало след това или колко време е минало. Само че настанал мрак, той замръзвал, а Сванте му казал:

– Да го вземат дяволите, не искам да те оставя, Йоханес. Но трябва, съжалявам, иначе и двамата ще умрем.

Сложил ръка на главата му, а после се изправил. Тогава Йоханес осъзнал, че ще остане сам. Че ще умре от студ. Но тогава чул виковете, нечовешкия вой. Ребека отказваше да приеме, че станалото е толкова непростимо. Не беше красиво, но беше човешко. Там горе важеше друг морал, не можеше да се съди със същите критерии като тук, а самият Йоханес не беше направил нищо нередно, не и тогава.

Бил е твърде изтощен, за да може изобщо да разбере какво става, и именно затова, независимо от последвалите събития, Ребека искаше Йоханес да разкаже всичко на журналист като Блумквист, който бе способен да вникне в историята, да проумее психологическата ѝ дълбочина и да разгадае плетеницата. Но това може би беше грешка. Може би имаше по-страшни неща, за които още не знаеше.

Не ѝ се струваше невъзможно, особено сега, докато Йоханес шепнеше развълнувано в кухнята, а Янек клатеше глава, разперил ръце. Божичко, каква идиотка беше. Може би наистина трябваше да опитат да премълчат всичко, заради момчетата. Заради нея. Господ да им е на помощ, помисли си тя, след което прокле Йоханес.

Как можеше да ги постави в такава ситуация?

Как бе могъл?

Микаел чуваше как Катрин мънка насън. Беше късно, а той бе ужасно изморен, но не можеше да заспи. Мислите бучаха в главата му, а сърцето му препускаше. По дяволите, изруга той наум. Вече беше преживял доста неща, но въпреки това беше развълнуван като стажант преди първия си голям репортаж. Завъртя се и отново се замисли за това, което му бе казала Катрин:

– Онзи Гранкин не беше ли и той военен?

– Защо го казваш? – зачуди се Микаел.

– На такъв прилича – отвърна тя.

Сега думите ѝ му се струваха напълно верни. Имаше нещо в излъчването му, в изпънатото му тяло, което навяваше асоциации с висш офицер. Обикновено Микаел не би обърнал внимание на нещо такова. Хората можеха да напомнят на какво ли не, без това да има общо с реалността. Но съобщението от мистериозния Чарлс също намекваше за нещо такова. Пишеше даже, че Гранкин бил причината за изгонването на Форшел от Русия, което определено звучеше интересно.

Тази информация заинтригува Микаел още щом я прочете, но възнамеряваше да провери фактите утре сутринта, преди срещата със семейство Форшел. Само че сега така и така не можеше да заспи. По-добре беше да се възползва и да свърши малко работа, нали? Само да не събудеше Катрин. Вече се чувстваше гузно заради нея. Стана бавно и внимателно, изниза се на пръсти и седна в банята с телефона си. Виктор Гранкин, промърмори Микаел. Виктор Гранкин?

Разбира се, беше глупаво, че не го е проучил по-добре. От друга страна, нямаше представа, че Гранкин би могъл да има интересно минало, което няма нищо общо с експедицията. Че би могъл да се окаже нещо повече от планински водач, който се влюбил в омъжена жена, взел грешни решения и загинал. Но действително биографията му изглеждаше твърде подредена и обща.