Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Кой пита?

– Саландер – каза тя. – Лисбет Саландер.

– Не, изглежда, не сме пращали линейка.

– Ами спрете я тогава. Веднага – изръмжа тя.

После изпсува, затвори и се заслуша в аудио излъчването от телефона на Микаел в реално време. Беше твърде тихо, помисли си. Автомобилът още се движеше, а Микаел дишаше тежко и измъчено. С изключение на това, не се чуваше нищо, нямаше и помен от други хора, и все пак... ако наистина се намираха в линейка, и това беше нещо. Замисли се дали да не се обади в полицията и да им вгорчи живота. Но не, те вече трябваше да са се размърдали, освен ако в спешната телефонна централа не работеха идиоти.

Що се отнася до нея, важното беше да действа, преди сигналът да е изчезнал. В следващия миг – в случай че се бе усъмнила в информацията – зазвучаха сирените на линейката и още нещо: шумолене, като че ли от ръце, които се ровеха в джобовете на Микаел. Последваха още движения и тежко дишане, а след това силен звук, удар, сякаш телефонът не беше хвърлен, ами строшен с чук. После всичката информация изчезна, като след токов удар. Лисбет изрита стола и грабна от масата една мръсна чаша за уиски, която запрати в стената толкова силно, че стъклото се пръсна на хиляди парченца.

– Мамичката ви шибана! – изкрещя тя.

После тръсна глава, стегна се и провери къде се намира Камила. Естествено, все още беше в апартамента на „Страндвеген“. Може би дори нямаше да си изцапа ръцете с мръсната работа? Майната ѝ. Обади се на Чумата и му се развика, докато се обличаше. Пъхна лаптопа, пистолета и IMSI прехващача в раницата си, попсува още малко, ритна една лампа, сложи си каската и гугъл очилата, излезе на площада, качи се на мотора и потегли.

Ребека Форшел беше помолила да спи сама. Смяташе, че Янек и Йоханес спокойно могат да лагеруват заедно. Разбира се, това не ѝ помогна да заспи. Лежеше сама на тясно легло в малък кабинет, пълен с книги, и четеше новините от мобилния си телефон. Никъде не пишеше, че Йоханес е изчезнал от болницата. Вероятно бе помогнало, че се обади на Клас Берг по защитена линия и му каза, че сама ще се погрижи за Йоханес, без да обръща внимание на увещанията и заплахите му. Клас си нямаше представа колко е маловажен на фона на всичко останало.

Той и другите военни можеха да си гледат работата. Тя просто искаше да проумее обхвата на чутото и може би да разбере защо не бе заподозряла нищо по-рано. Сега осъзнаваше, че знаците бяха налице. Като кризата на Йоханес в базовия лагер, разбира се, и нежеланието му да говори за станалото. И маше всевъзможни моменти, които не можеха да бъдат разтълкувани сами по себе си, но сега започваше да ги обединява в едно цяло. С помняше си например една октомврийска вечер преди три години, малко след като Йоханес стана министър на отбраната. Момчетата бяха заспали и двамата седяха на дивана у дома в Стоксунд, когато Йоханес спомена Клара Енгелман с някаква нова, притеснителна интонация в гласа.

– Чудя се какво си е мислила – каза той.

– Кога? – попита тя.

– Когато са я изоставили.

Ребека отвърна, че Клара най-вероятно вече е била мъртва или във всеки случай едва ли е осъзнавала какво се случва. Но сега разбираше какво бе имал предвид Йоханес и не можеше да го понесе.

13 МАЙ 2008

Първия път, когато бе изоставена, Клара Енгелман не мислеше за нищо. Телесната ѝ температура беше паднала до двайсет и осем градуса, а сърцето ѝ биеше бавно и неравномерно. Тя така и не чу отдалечаващите се стъпки или воя на бурята.

Беше изпаднала в безсъзнание и не знаеше, че е прегърнала Виктор , нито дори че той е до нея. Като последна предпазна мярка организмът ѝ беше изключил и тя скоро щеше да умре. Нямаше съмнение, и може би в известен смисъл тя бе искала именно това. Мъжът ѝ Стан демонстрираше открито презрението си и ѝ изневеряваше, без дори да се крие. Дъщеря им Джулиет, която беше на дванайсет, също беше в криза и Клара беше избягала от всичко това чак на Еверест, преструвайки се, че е щастлива, както бе правила цял живот. Но в действителност страдаше от тежка депресия и едва последната седмица отново бе открила нещо, за което да живее, и не ставаше дума единствено за любовта ѝ към Виктор . Появи се надежда, че ще може да си отмъсти на Стан веднъж завинаги.

Отново се чувстваше силна, дори докато вървеше към върха. Беше изпила голямо количество от боровинковата супа, за която казваха, че е толкова полезна. Но много скоро тялото ѝ странно натежа, очите ѝ започнаха да се затварят, ставаше ѝ все по-студено и накрая се случи: тя се строполи. Отнесе се и не разбра нито че е поставила експедицията в опасност, нито че от север неочаквано се е появила буря. За нея часовете отлетяха в мрак и тишина. Не чу нищо, докато един пикел не откърти част от леда по лицето ѝ.