Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

Факт беше, че е бил опитен катерач, покорил много от най-трудните върхове на света: К2, Айгер, Анапурна, Денали, Серо Торе и Еверест, разбира се. Но с изключение на това, в интернет нямаше почти никаква конкретна информация, само че е работил като консултант за туристически агенции.

Какво означаваше това всъщност? Микаел не откри много по въпроса, но накрая попадна на снимка на Гранкин заедно с руския бизнесмен Андрей Косков. Косков, помисли си той. Не беше ли чувал това име някъде?

Да, за бога. Точно така. Косков беше бизнесмен и разобличител в изгнание, който през ноември 2011 година разкри връзки между руското разузнаване и организираната престъпност. Не много след това, през март 2012 година, умря, докато се разхождаше в квартал „Камдън“ в Лондон. Първоначално полицията не видя нищо подозрително, но два месеца по-късно в кръвта му бяха открити следи от Gelsemium Elegans , азиатско двусемеделно растение, наричано понякога heartbreak grass , защото в концентрирани дози може да доведе до спиране на сърцето.

Микаел видя, че отровата не е непозната. Още през 1879 година не кой да е, а Конан Дойл бе писал за нея в „Бритиш Медикъл Джърнал“. Но после растението за дълго време изчезнало от новините и вниманието на хората и едва тогава, през 2012 година, отново се бе заговорило за него, тъй като беше открито в тялото на дефектирал агент на ГРУ на име Игор Попов, загинал в Балтимор, САЩ. Микаел се сепна. От една страна, имаше военно разузнаване и убийства с отрова, а от друга, Форшел, за когото се твърдеше, че е следил дейността на ГРУ и е бил изхвърлен от Русия.

Дали това също беше илюзорна връзка, също като с военния историк Матс Сабин? Възможно беше, разбира се. В крайна сметка Гранкин просто се беше снимал с човек, загинал при мистериозни обстоятелства. И все пак... можеше поне да провери дали онзи проклет Чарлс знае нещо. И зпрати му въпрос.

И кой е Гранкин всъщност?

Минаха десет минути, преди да получи отговор. В него пишеше:

Военен полицай от ГРУ. Подполковник. Водил е вътрешни разследвания.

Боже, помисли си Микаел. Божичко. Не че и за секунда приемаше това за чиста монета. Не и докато не знаеше с кого разговаря.

Кой си ти?

Отговорът дойде веднага:

Стар служител.

Ми6, ЦРУ?

Без коментар, както се казва.

А националност?

Американец, за жалост.

Откъде знаеш, че се ровя в историята?

Налага ми се да знам такива неща.

Защо би искал да говориш с пресата?

Старомоден съм.

Какво имаш предвид?

Смятам, че престъпленията трябва да бъдат наказвани.

Толкова ли е просто?

Може би си имам и лични причини. Но нима е от толкова голямо значение? С теб имаме общи интереси, Микаел.

Тогава ми дай нещо. За да знам, че не си губя времето.

Минаха пет минути. След това Микаел получи снимка на документ за самоличност не на друг, а на подполковник Виктор Алексиевич Гранкин, със символа на ГРУ от онова време, червената петлистна детелина на черен фон. Това изглеждаше като солидно доказателство, поне доколкото можеше да види Микаел.

Написа:

Гранкин и Форшел имали ли са други общи интереси освен Еверест?

Форшел беше там, за да вербува Гранкин. Но всичко се обърка.

По дяволите,измърмори Микаел на глас.

И искаш да ми разкажеш тази история?

Дискретно и със защита на източника.

Несъмнено.

Тогава вземи такси и ела тук още сега. Ще те чакам във фоайето. После дори и аз смятам да поспя.

Микаел отвърна:

Окей.

Дали не постъпваше непредпазливо? Не знаеше нищо за този човек. Но очевидно беше информиран, а Микаел се нуждаеше от възможно най-много факти преди срещата утре сутринта. Едва ли беше толкова рисковано да се разходи за една минута до хотел „Гранд“. Часът бе 01:58 и навън още се чуваха гласове. Градът беше буден. Доколкото си спомняше, нощем пред „Гранд“ винаги имаше таксита, а вероятно на входа имаше и охрана. Не, нямаше от какво да се страхува, така че се облече тихо и внимателно и излезе. Улиците бяха мокри от дъжда, но нощното небе се проясняваше и навън беше приятно.

Дворецът светеше от другата страна на залива, а малко по-нататък в „Кунгстредгорден“ още имаше живот и движение. Дори тук се мяркаха хора, което го зарадва. Млада двойка се разхождаше покрай кея, сервитьорка с къса черна коса събираше чаши от масите, а висок мъж с бял ленен костюм седеше на стол в другия край на бара и гледаше към водата. Обстановката без съмнение беше спокойна, отбеляза той и тръгна. Но не стигна далеч, преди да чуе нечий глас: