– Какво?
– Ами, стотици неща в известен смисъл. По радиостанцията бяхме чули, че експедицията ни е в критична ситуация, и може би се замислих за това. Естествено, сигурно съм разпознал и дрехите, и не само. Но преди всичко в по-малкото тяло имаше нещо зловещо. Помня, че се наведох и се загледах в лицето. Не се виждаше много. К ачулката беше дръпната над шапката и челото. По бузите, носа и устата имаше слой скреж, а слънчевите очила скриваха останалото. Цялата беше покрита със сняг. И все пак разбрах.
– Била е Клара, нали?
– Клара и Виктор Гранкин. Тя лежеше на една страна и го беше прегърнала през кръста. Бях убеден, че трябва да ги оставя така. Но зловещото чувство не изчезваше. Тя изглеждаше вкочанена, но въпреки това ми се стори, че долавям още нещо. Че тя не е съвсем безжизнена. О тделих я от Виктор и опитах да изчистя лицето ѝ. Не се получаваше. С негът беше замръзнал и твърд, а аз нямах сили. Накрая извадих пикела си. С игурно е изглеждало абсурдно. Вдигнах очилата ѝ и я чукнах по лицето. Разлетяха се парченца лед, а Сванте ми изкрещя да престана и да слизам надолу. Но аз продължих вманиачено, като опитвах да внимавам. Но пръстите ми бяха измръзнали и не можех да ги контролирам. Нараних я. С цепих кожата ѝ при устната и брадичката, при което лицето ѝ потръпна. Сметнах, че това се дължи на самия удар, а не е признак на живот. И все пак ѝ сложих кислородната си маска и я задържах дълго на лицето ѝ, въпреки че аз самият се задъхвах и изобщо не вярвах, че ще има ефект. Но изведнъж тя си пое дъх. Пролича си по потръпването на маркуча и маската. В икнах на Сванте, но той само поклати глава, и беше прав, разбира се. Н ямаше значение, че тя диша. Беше на ръба на смъртта, на осем хиляди метра надморска височина. Н ямаше никаква надежда, не можехме да ѝ помогнем. Невъзможно беше да я свалим до лагера, а и самите ние бяхме в голяма опасност.
– Но сте повикали помощ.
– Бяхме викали помощ многократно и вече не се надявахме. Помня само, че си сложих кислородната маска и продължихме надолу. Едва се движехме и постепенно изгубих връзка с реалността. Имах халюцинации. Видях татко във ваната и мама в сауната в Оре. Привидя ми се какво ли не, това съм ти го казвал.
– Да, помня – каза тя.
– Но не съм ти разказвал, че видях и монаси, нали? С ъщите будистки монаси, които видяхме в Тенгбоче, както и друг силует, който напомняше на тях, но и се открояваше. В ървеше нагоре вместо надолу и за разлика от монасите беше реален. Нима Рита се изкачваше към нас. Микаел закъсняваше. Съжали, че беше пратил Катрин в „Людмар“. Трябваше да избере друг ден. Но невинаги беше лесно да мислиш рационално, не и с жени като нея. Така че сега вървеше в дъжда по Дротнингсгатан, в посока Бласиехолмен. К анеше се да прати есемес с думите „До десет минути съм там“, когато се случиха две неща.
Получи съобщение, но не можа да го прочете, защото телефонът му звънна и той вдигна веднага. През деня беше търсил толкова много хора, накрая дори Сванте Линдберг, и се надяваше, че все някой от тях ще му се обади. Обаждаше се обаче възрастен мъж, който дори не се представи. За момент Микаел се замисли дали просто да не затвори, но все пак продължи да слуша. Гласът звучеше приятно и говореше на шведски с британски акцент.
– Ще повториш ли? – каза той.
– Седя в апартамента си и пия чай с една съпружеска двойка. Тъкмо ми разказаха разтърсваща история и биха искали да я споделят и с теб. Най-добре още утре сутринта.
– Познавам ли въпросната двойка? – попита Микаел.
– Направил си им голяма услуга.
– Наскоро?
– Съвсем наскоро, в морето.
Той вдигна поглед към небето и падащите капки.
– Ще се радвам да се видя с тях. Къде?
– Предпочитам да обсъдим подробностите от друг телефон, ако това е окей. Мобилен телефон, който не може да бъде свързан с теб и който е снабден с необходимите инструменти.
Микаел помисли малко. Можеше да говори от телефона на Катрин, чрез приложението „Сигнал“.
– Мога да ти пратя друг номер с криптирана връзка – каза той. – Но първо искам потвърждение, че съпружеската двойка наистина се намира при теб и че двамата са добре.
– Не бих казал, че са добре – отговори мъжът. – Но са тук по свое желание. Ще ти дам да поговориш с мъжа.
Микаел спря и затвори очи. Намираше се на Лейонбакен [38] Букв. Лъвският склон – система от алеи и рампи, които водят към северния вход на кралския дворец в Стокхолм. – Б. пр.
, точно до Двореца. Загледа се към полуострова, хотел „Гранд“ и Националния музей. Не знаеше колко време мина, може би само двайсет-трийсет секунди, но му се стори като цяла вечност.
Читать дальше