Давид Лагеркранц - Тя, която трябваше да умре

– Вярно – възкликна тя. – Той имаше дъщеря, нали, Лисбет Саландер, която беше пострадала?

– Точно така. Залаченко до голяма степен имал зелена светлина да прави каквото си иска, да малтретира семейството си и да изгради престъпна империя, стига междувременно да разкрива тайните си. Всякаква порядъчност била захвърлена в името на висшето добро.

– Националната сигурност.

– Не бих се изразил толкова тържествено. По-скоро бих го нарекъл усещане за ексклузивност. Информационно предимство, което размътило главите на някои господа от Сепо. Но може би – така подозираше моята група – дори това е било измама.

– Какво имаш предвид?

– Получихме информация, че Залаченко е бил верен на Русия. Че е останал двоен агент до края на живота си и е давал на ГРУ повече, отколкото е казвал на С епо.

– Божичко.

– Да, и ние се чувствахме така. Но тогава това бяха само подозрения, така че търсихме начин да ги потвърдим. След известно време разбрахме за един човек, подполковник, който публично се представял за цивилен и работел в туристическия бранш като консултант по сигурността, но в действителност бил агент под прикритие във вътрешния отдел на ГРУ. И бил попаднал на сериозна корупционна схема.

– В какво се е състояла?

– Редица агенти имали връзки с престъпния синдикат Звезда Братва. Но важното в случая е, че той се ядосал. Направо побеснял, защото взаимоотношенията с престъпния свят не били прекратени. Твърдеше се, че напуснал ГРУ в знак на протест и се отдал на голямата си страст, алпинизма.

– За Гранкин ли говорим? – попита Ребека развълнувано.

– Определено говорим за покойния Виктор Гранкин. Крайно интересен персонаж, нали?

– Ами, да, абсолютно, само че... – смотолеви тя.

– Ти беше лекар в експедицията му. Честно казано, това ни изненада.

– Мен също – каза тя замислено. – Но по онова време и аз изпитвах малко налудничава жажда за приключения. Разбрах за експедицията на Виктор по време на една конференция в Осло.

– Знаем.

– Продължавай тогава.

– Гранкин изглеждаше много down to earth [37] Земен, стъпил на земята (англ.). – Б. пр. , нали? Прям и скромен. Но в действителност беше сложен характер, притежаваше невероятен интелект и голям патос. Бореше се с лоялността си. От една страна, го теглеше любовта към родината, а от друга, собственото му чувство за чест и благоприличие. През февруари 2008 година вече бяхме почти сигурни не просто че знае за двойните игри на Залаченко и за отношенията му с мафията, ами че е уязвим. Че го е страх от ГРУ и се нуждае от закрила, от нови приятели. Ето как ми хрумна да изпратя Йоханес на експедиция до Еверест. Вярвахме, че начинание от такъв калибър би могло да породи близост и приятелство.

– Божичко – каза тя отново и се обърна към Йоханес. – Значи си бил там, за да го вербуваш?

– Това беше мечтаният сценарий, разбира се – каза Ковалски.

– Ами Сванте?

– Сванте е злощастната част от тази история – продължи Ковалски. – Но тогава не го знаехме. Тогава предложението на Йоханес ни се стори разумно. Предпочитахме да пратим наш човек с него, но Сванте познаваше Русия и беше работил заедно с Йоханес в Муст, а и преди всичко беше опитен планинар. Звучеше като перфектния придружител. Пък и – сега сме особено щастливи от това – не се налагаше да му казваме всичко. Той така и не разбра името ми, нито дори че операцията беше по-скоро британска, отколкото шведска.

– Не разбирам – каза Ребека, сякаш чак сега осмисляше казаното. – Значи всичко е било шпионска мисия?

– Превърна се в много повече от това, скъпа Ребека. Йоханес се запозна с теб. Но да... беше там по работа, а ние внимателно следяхме всичко.

– Това е невероятно. И аз да не знам нищо...

– Съжалявам, че се наложи да го чуеш при такива обстоятелства.

– И как вървеше? – попита тя. – Имам предвид... преди всичко да отиде по дяволите?

Йоханес разпери ръце и отново Янек бе този, който отговори.

– С Йоханес имаме донякъде различни виждания по този въпрос. Според мен той свърши фантастична работа. Изгради доверие и нещата изглеждаха обещаващо. Но е вярно, че ситуацията ставаше все по-напрегната и подлагахме Виктор на ужасен натиск. Възползвахме се от него в много чувствителен момент точно преди изкачването. Така че и Йоханес е прав. Заложихме твърде много на карта. Но преди всичко...

– Липсваше ни ключова информация – допълни Йоханес.

– Да, за жалост – каза Янек. – Но как бихме могли да знаем? Никой в западния свят не подозираше нищо, дори ФБР.